Госпожица Бримли набързо си пое дъх. Смайли стана и отиде при Роуд.
— Защо не отидем да хапнем у нас? — предложи той. — Можем да си поговорим на спокойствие. По приятелски.
Взеха такси до улица Байуотър. Роуд седеше до Ейлса Бримли. Вече не беше толкова напрегнат, а Смайли, седнал насреща му на допълнителната сгъваема седалка, го наблюдаваше с учудване. Хрумна му най-важното нещо по отношение на Роуд: че няма приятели. Спомни си приказката на Бюхнер за детето, останало само в безлюдния свят. Като не намерило с кого да си говори, то отишло на Луната, понеже тя му се усмихвала, но се оказало, че Луната е от гнило дърво, а когато Слънцето, Луната и звездите се превърнали в нищо, детето се опитало да се завърне на Земята, но и Земята била изчезнала…
Може би защото беше уморен, а може би и защото започваше да остарява, Смайли усети, че изведнъж го изпълва чувство на състрадание към Роуд — чувството, което децата изпитват към бедните или пък родителите изпитват към децата си. Роуд беше положил толкова усилия… Говореше езика на Карне, купуваше си подходящи дрехи, мислеше, доколкото му бе възможно, както се искаше от него и въпреки това си оставаше безнадеждно изолиран, безнадеждно сам.
Докато Ейлса Бримли отскочи до деликатесния магазин на Кингс Роуд за супа и яйца, Смайли запали газовата камина в гостната. Наля две чаши уиски със сода и подаде едната на Роуд, който безмълвно я изпи на малки глътки.
— Трябваше да споделя с някого — каза накрая той. — Реших, че вие сте подходящият човек. Не ми се искаше да пускате тази статия. Нали разбирате, твърде много хора знаят истината?
— Всъщност колко души знаят?
— Мисля, че само онези, които е заплашвала. Сигурно десетина души от градчето. И господин Кардю, разбира се. Да ви кажа, тя беше много коварна. Рядко разпространяваше дочутите клюки. Знаеше безпогрешно докъде може да стигне. Тези, които са наясно, са хората, хванати от нея на въдицата. А, знае и Д’Арси, Феликс Д’Арси. За него тя беше приготвила нещо специално, нещо, което изобщо не сподели с мен. Случваше се вечер Стела да се загърне с шала си и да се измъкне в приповдигнато настроение, сякаш отиваше на гости. Понякога много късно — в единайсет-дванайсет. Никога не я питах къде отива, понеже това я окуражаваше, но сегиз-тогиз тя ми кимваше лукаво и казваше: „Ти не знаеш, Стан, но Д’Арси знае. Д’Арси знае, но не може да го каже на никого“. После избухваше в смях, придаваше си загадъчен вид и изчезваше.
Дълго време Смайли мълча — наблюдаваше Роуд и мислеше. После внезапно попита:
— Знаете ли кръвната група на Стела?
— Моята е B, сигурен съм. Бях кръводарител в Бранксъм. Нейната беше друга.
— Откъде знаете?
— Беше се изследвала преди брака. Боледувала е от анемия. Просто си спомням, че нейната беше друга. Може би A. Но не съм сигурен. Защо питате?
— Къде бяхте регистриран като кръводарител?
— В центъра по кръвопреливане „Норт Пул“.
— Дали и сега там имат данни за вас? Дали сте още в картотеката им?
— Възможно е.
На вратата се позвъни. Беше Ейлса Бримли, връщаше се от магазина.
Ейлса се разположи в кухнята, а Роуд и Смайли останаха в топлия уют на гостната.
— Разкажете ми още за нощта на убийството — продължи Смайли. — Защо си забравихте чантата? От разсеяност ли?
— Не, не може да се каже така. Тази нощ бях дежурен в черквата и двамата със Стела отидохме поотделно у Фийлдинг. Тя беше стигнала преди мен и мисля, че Фийлдинг й е дал чантата още в началото на гостуването, именно за да не я забравим. По-късно той спомена нещо в този смисъл. Стела оставила чантата до палтото си в антрето. Чантата е малка, осемнайсет на двайсет инча. Когато се разделяхме в антрето, мога да се закълна, че тя я държеше, но не е изключено и да греша. Едва когато се прибрахме у дома. Стела ме попита къде е чантата.
— Тя ви е попитала къде е чантата?
— Да. И веднага изпадна в истерия, защото съм очаквал от нея всичко да помни. Много не ми се щеше да се връщам, можех да позвъня на Фийлдинг, за да се уговорим да си взема чантата рано на другата сутрин, но Стела не искаше и да чуе. Накара ме да отида. Нямах желание да разказвам на полицията за тази разправия, не ми се стори редно.