Госпожица Бримли угаси цигарата, разсеяно прибра карфиците, кламерите, ножиците и лепилото в горното дясно чекмедже на бюрото и взе донесената й следобедна поща, която едва сега щеше да прегледа, понеже беше четвъртък. Имаше няколко писма, адресирани до Барбара Фелоушип, името, под което списанието от основаването си насам отговаряше лично или на страниците си на множеството въпроси, поставяни от читателите. Тях можеше да остави за утре. „Проблемната“ поща й доставяше удоволствие, но тя я четеше в петък сутринта. Госпожица Бримли отвори малкия шкаф за документация редом с бюрото и пусна писмата в обемистата като кутия папка, сложена най-отпред. В този миг едно от писмата се захлупи и тя с изненада забеляза, че на гърба му има залепен изящен син делфин. Тогава вдигна плика и го разгледа с любопитство, като го обърна от всички страни. Хартията беше бледосива, с много ситни чертички. Скъпа, може би ръчно производство. Под делфина се виждате мъничък свитък, на който едва се четеше мотото: Regem defendere, diem videre.1 Клеймото беше от Карне, графство Дорсет. Сигурно колежът имаше за емблема делфин. Но защо градчето Карне й звучеше познато? Госпожица Бримли се гордееше с отличната си памет и се притесняваше, когато не можеше да си спомни нещо. Оставаше и само едно — тя разряза плика с пожълтелия нож от слонова кост и прочете писмото.
Скъпа госпожице Фелоушип,
Не зная дали съществувате наистина, но това е без значение, след като винаги отговаряте добронамерено и любезно. Аз ви пратих през юни миналата година рецептата за сладкиш. Не съм луда. Сигурна съм, че съпругът ми се опитва да ме убие. Моля ви, нека дойда при вас при първа възможност. Не се съмнявам, че ще ми повярвате и ще видите, че съм нормална. Моля ви, нека това стане колкото може по-скоро… Страх ме е от дългите зимни нощи. Не зная към кого другиго да се обърна. Можех да опитам и с отец Кардю, но той не би ми повярвал, а пък баща ми е твърде лабилен. Понякога предпочитам да съм вече умряла. Съпругът ми, изглежда, не е съвсем наред. Случва се нощем, когато смята, че спя, той да стои и да се взира в тъмнината. Зная, че е грешно човек да си мисли такива лоши неща и в сърцето ми има боязън, но не мога да се овладея.
Надявам се, че не получавате много такива писма.
Искрено ваша: Стела Роуд
(по баща Гластон)
Известно време госпожица Бримли остана неподвижна на бюрото си, загледана в адреса, отпечатан с красив син шрифт в началото на страницата: „Норт Фийлдс. Колеж Карне, Дорсет“. В този миг на шок и изумление една фраза изникна в съзнанието й: „Степента на интелигентност зависи от това как е била създавана тази интелигентност“. Това беше любимата максима на Джон Ландсбъри. Докато не се знае какъв произход има човекът, доставящ информацията, не могат да се оценят донесенията му. Да, точно така казваше той: „Ние не сме демократични. Обръщаме гръб на интелигентността, щом не е свързана с произхода“, а тя му отговаряше: „Прав си, Джон, но дори и най-знатните родове са започнали отнякъде“.
Стела Роуд обаче не беше без род. Госпожица Бримли изведнъж си спомни всичко. Стела Роуд беше „Момичето на Гластонови“. Момичето, за чиято сватба писаха в уводна статия, момичето, което спечели летния конкурс. Дъщерята на Самюел Гластон от Бранксъм. Беше заведена в редакционната картотека.
Госпожица Бримли стана изведнъж, все още с писмото в ръка, и отиде до прозореца, който беше без завеси. Точно пред нея се намираше модерно сандъче за цветя от кован бял метал. Странно, помисли си тя, че така и не можа да отгледа нищо в това сандъче. Погледна надолу към улицата: слаба изящна фигура, леко сведена напред, на фона на сгъстяващата се навън мъгла — мъгла, откраднала от уличните лампи на Лондон светлина, която я прави жълта. Госпожица Бримли едва различаваше бледите помръкнали лампи далеч в ниското. Изведнъж почувства нужда от чист въздух и импулсивно, което съвсем не беше характерно за спокойната редакторка, отвори широко прозореца. Тутакси студът и сърдитата вълна на шума я връхлетяха, последвани от коварната мъгла. Уличното движение гърмеше непрестанно, така че за миг й се стори, че боботи огромна машина. После, над постоянното бучене, чу вестникарчетата. Виковете им й заприличаха на крясъци на чайки пред приближаваща буря. Вече ги различаваше — на стража сред сгъстяващия се мрак.
Можеше и да е истина. Тъкмо в това се криеше трудността. И през войната фактите се установяваха след неспокойно търсене. Можеше и да е истина. Няма смисъл да се проучва достоверността на сведенията, ако не съществува обем от предварителни данни, за да послужи като начало. Тя си спомни първите разузнавателни донесения от Франция — за направлявани снаряди и бетонни писти, скрити сред горите. Налагаше се да се съпротивляват срещу драматизма, да не му се поддават. Защото все пак това можеше и да е истина. Утре или вдругиден същите вестникарчета може би щяха да крещят, че Стела Роуд, по баща Гластон, е мъртва. И ако станеше така, ако съществуваше и най-малката вероятност мъжът да замисля убийството на жена си, то тя, Ейлса Бримли, трябваше да направи необходимото, за да го предотврати. При това Стела Гластон имаше повече право да настоява за нейната помощ от всекиго другиго: и баща й, и дядо й са били абонати на „Християнски глас“, а когато Стела се омъжи преди пет години, госпожица Бримли спомена с два реда за това в уводната статия. Семейство Гластон и изпращаше картичка за всяка Коледа. Бяха едни от първите, абонирали се за списанието…