След тези думи Смайли сложи ръка на рамото на Фийлдинг и рече:
— А сега, за бога, си вървете. Остава много малко време. Заради паметта на Ейдриан, вървете си.
В този миг Ейлса Бримли прошепна нещо, което той не чу.
Фийлдинг обаче изглежда също не го чуваше. Едрата му глава бе отметната назад, очите му оставаха полузатворени, дебелите му пръсти все още стискаха чашата с вино.
Звънецът на входната врата прозвуча като писък на жена в празна къща.
Смайли изобщо не разбра откъде се взе шумът — дали защото Фийлдинг се опря с ръце на масата, когато ставаше, или защото бутна стола си и той се прекатури, а може би това съвсем не беше шум, а просто изненада от рязкото и неочаквано движение: миг по-рано Фийлдинг седеше в креслото, обзет от летаргия, а сега тичешком прекосяваше стаята. После Ригби го спря — хвана дясната му ръка и направи нещо, така че Фийлдинг изкрещя от болка и страх, след което, принуден от хватката на Ригби, се извърна с лице към тях. После Ригби каза очакваните думи, а Фийлдинг вторачи ужасено очи в Смайли.
— Спрете го, Смайли, за бога, спрете го! Ще ме обесят!
И той продължи да крещи, като повтаряше: „Ще ме обесят! Ще ме обесят!“, чак докато детективите, останали на улицата, не се качиха горе и не го натикаха, без много да се церемонят, в чакащата отпред кола.
Смайли гледаше как колата потегля. Тръгна бавно, избирайки си пътя по мократа улица, накрая изчезна. Смайли остана дълго на същото място, загледан в края на пътя, а минувачите му хвърляха учудени погледи или се мъчеха да отгатнат в какво се е вторачил. Но не се виждаше нищо. Улицата тънеше в полумрак, а по нея се движеха сенки.