По време на войната обаче толкова много хора бяха станали стабилни, научавайки ужасни неща, а щом войната свърши, с радост се бяха отървали от наученото.
Чу, че търсеният номер дава сигнал „свободно“ и за миг я обзе страх. За пръв път се уплаши да не я помислят за глупачка, уплаши се, че ще й се наложи да дава невероятни обяснения на безразлични, изпълнени с подозрение хора.
— Свържете ме с господин Фийлдинг, моля.
Последва пауза.
— Добър вечер, Фийлдинг. Обажда ви се Джордж Смайли. Бяхме близки с брат ви по време на войната. Всъщност ние се познаваме. Да, да, именно, май че в Модлин, по-миналото лято, нали? Вижте сега, какво ще кажете, ако дойда, за да се срещнем по един личен въпрос? Малко е трудно да го обсъждаме по телефона. Моя приятелка е получила доста тревожно писмо от съпругата на един преподавател в Карне. Ами, не знам… Тя се казва Стела Роуд, а съпругът й…
Смайли изведнъж застина и госпожица Бримли, вторачена в него, с ужас забеляза, че на пълното му лице се изписа изражение на болка и погнуса. Тя престана да чува какво говореше Смайли. Не можеше да откъсне поглед от страшната промяна на лицето му, от побелелите кокалчета на пръстите, стиснали слушалката. Сега той я гледаше, казваше й нещо… Било твърде късно. Стела Роуд умряла. Била убита в сряда през нощта. Същата вечер всъщност съпрузите били на вечеря у Фийлдинг.
Глава 3.
Нощта на убийството
Влакът в седем и пет, тръгващ от гара Уотърлу за Йоувил, не се ползваше с популярност, макар че в ресторанта предлагаха чудесна закуска. Без всякакви затруднения Смайли си намери празно първокласно купе. Денят беше извънредно студен и мрачен, небето изглеждаше натежало от сняг. Той седеше, загърнат в огромен балтон с европейски произход и държеше в ръце, от които не беше смъкнал ръкавиците, куп сутрешни вестници. Понеже обичаше точността и предпочиташе да не се притеснява, Смайли беше пристигнал половин час преди отпътуването на влака. Все още уморен от напрежението предната вечер, когато седя и разговаря с Ейлса Бримли кой знае до кое време, той още не изпитваше желание да чете. Когато хвърли поглед през прозореца към почти празната гара, за свое голямо учудване зърна госпожица Бримли, която вървеше по перона и надничаше в купетата, с пазарска чанта в ръка. Смайли смъкна прозореца и я повика.
— Скъпа ми Брим, както търсиш тук посред нощ? Мислех си, че още спиш.
Тя влезе, седна срещу него, започна да изпразва чантата от съдържанието й и да му го подава: термос, сандвичи и шоколад.
— Не бях сигурна дали има вагон-ресторант — обясни му тя, — пък и ми се искаше да те изпратя. Толкова си мил, Джордж, щеше ми се да те придружа, но в „Юнипрес“ ще се побъркат, ако го сторя. Единственото време, когато забелязват, че съществувам, е ако отсъствам.
— Чете ли вестниците? — попита я той.
— Само ги прегледах по пътя. Изглежда смятат, че убиецът не е той, а някой луд.
— Зная, Брим. Нали това каза и Фийлдинг?
Последва неловка пауза.
— Джордж, дали не съм ужасна тъпачка, която и теб подвежда? На идване снощи бях сигурна, но сега се чудя дали…
— Когато си тръгна, позвъних на Бен Спароу от Специалния отдел. Спомняш си го, нали? Работихме заедно през войната. Разказах му цялата история.
— Джордж, беше три часът през нощта!
— Зная. Той ще позвъни на полицейския началник в Карне. Ще му разкаже за писмото и ще го уведоми за пристигането ми. Бен смята, че случаят ще бъде възложен на някой си Ригби. Двамата са съученици от полицейския колеж — за миг Смайли погледна с усмивка Ейлса Бримли и добави: — При това, аз съм свободен човек, Брим. Една промяна ще ми се отрази добре.
— Слава богу, Джордж — каза госпожица Бримли, чиято женска интуиция й подсказваше, че може да му повярва.
Скоро стана да си върви, а Смайли се обади:
— Брим, ако имаш нужда от още нещо, каквото и да е, а не можеш да се свържеш с мен, обади се на Мендел, живее в Мичъм. Той е пенсиониран полицейски инспектор, вземи телефона му от указателя. Ако му позвъниш от мое име, той ще ти услужи, с каквото може, а аз ще отседна в „Соли Армс“, запазих си стая.
Когато отново остана сам, Смайли притеснено огледа донесеното му от госпожица Бримли. Беше си обещал лукса да закуси във вагон-ресторанта. Щеше да запази кафето и сандвичите за по-късно, това беше най-разумното — за обед например, а сега можеше да закуси като хората.