— Татко — започна Алфред, — мислиш ли, че е разумно? Като се вземе предвид всичко…
Старецът го прекъсна.
— Разумно, разумно — само това знаеш. Твърде много мислиш за безопасност, Алфред! Винаги си бил такъв! Но не и аз! Прави каквото ти се иска и по дяволите всичко! Аз така казвам. Това момиче е моя плът и кръв, единствената ми внучка! Не ме е грижа кой е баща й и какво е правил. Тя ще живее в моя дом.
Лидия остро попита:
— Значи тя ще живее тук?
Той я стрелна с поглед.
— Нима имаш нищо против?
Тя поклати глава и се усмихна.
— Нима бих могла да се противя, щом каните някого в собствения си дом. Не, просто се чудех за нея…
— Какво се чудиш?
— Дали ще е щастлива тук.
Симеон Лий тръсна глава.
— Тя няма пукната пара. Би трябвало да бъде благодарна!
Лидия сви рамене.
Симеон се обърна към Алфред:
— Е, нали виждаш, ще бъде една велика Коледа. Всичките ми деца край мен. Всичките ми деца! Ето, Алфред, подсказах ти! Сети ли се сега кой е другият гост?
Алфред го гледаше втренчено.
— Всичките ми деца! Сети се, момче! Хари, разбира се! Брат ти Хари!
Алфред беше пребледнял. Той заекна:
— Не може да бъде! Хари…
— Той лично!
— Но нали мислехме, че е мъртъв?
— Ами, той!
— И ти ще го приемеш след всичко, което направи?
— Блудния син, а? Прав си, златния телец. Трябва да заколим този златен телец, Алфред! Трябва да поздравим с добре дошъл блудния син у дома.
Алфред каза:
— Той се отнесе с теб… с всички нас така ужасно! Той…
— Не е необходимо да изброяваме престъпленията му! Списъкът е дълъг. Но да не забравяме, че Коледа е времето за прошка. Нека посрещнем блудния син с добре дошъл.
Алфред се надигна и каза:
— Това е истински шок! Никога не съм допускал, че Хари може да прекрачи отново прага на този дом…
Симеон се наведе напред.
— Ти никога не си харесвал Хари, нали?
— След начина, по който се отнесе с теб…
Симеон се захили и каза:
— Е, станалото — станало. Нали това е духът на Коледа, Лидия?
Пребледняла на свой ред, тя отвърна сухо:
— Виждам, че тази година доста сте мислили за Коледа.
— Искам семейството ми да е край мен. Мир и доброжелателство. Аз съм стар човек. Тръгваш ли си, скъпа?
Алфред се беше отправил към изхода. Лидия се поколеба за момент. Симеон кимна с глава след отдалечаващата се фигура.
— Явно това го разстрои. Той и Хари не се погаждаха. Хари му се подиграваше, наричаше го „мистър Бав-но-но-Сигурно“.
Устните на Лидия се отвориха и отговорът беше на върха на езика й, но като видя очаквателната физиономия на стареца, тя се овладя. Самообладанието й явно го разочарова и този факт й помогна да проговори.
— Заекът и костенурката, нали? Е, костенурката все пак печели състезанието.
— Не винаги — каза Симеон. — Не винаги, скъпа Лидия.
Тя добави, все още усмихвайки се:
— Извинете ме, но трябва да отида при Алфред. Внезапните събития винаги го разстройват.
Симеон се засмя.
— Да, Алфред не обича промените. Винаги е бил трезвомислещ.
— Но винаги ви е обичал.
— Това ти изглежда странно, нали?
— Понякога — да.
Тя излезе от стаята. Симеон се загледа след нея. Той отново се изхили и потри длани. „Страхотно, чудесно — каза той, — тази Коледа ще се забавлявам чудесно.“
Изправи се с мъка, като се подпираше на бастуна си и провлачи крака през стаята.
Отиде до големия сейф, поставен в ъгъла и набра комбинацията. Вратата се отвори и той затършува вътре с треперещи пръсти.
Извади чантичка от щавена кожа и като я отвори, през пръстите му се посипаха нешлифовани диаманти.
— Ах, хубавиците ми, още сте ми приятелки, още сте непроменени. Ах, какви времена бяха, какви времена… Вас няма да ви режат и полират, приятелчета мои, няма да висите по вратовете на разни жени, да седите по пръстите им или по ушите им. Вие сте си мои. Моите стари приятелчета! Ние си знаем по нещо един за друг, нали? Може да казват, че съм стар и болен, но още не ми е дошло времето. Старото куче още хапе. И има още да се забавляваме. Да, още ще се забавляваме…
Част втора
23 декември
I
Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и агресивно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново.
Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.
През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!