Тя му се усмихна. Той продължи, стоплен от присъствието й, от нейната младост и силното й женско излъчване.
— Ами Джордж, какво е Джордж? Дърво, препарирана риба, помпозна торба с газове, лишена от мозък и цел. И на всичкото отгоре — стиснат! А Дейвид? Винаги е бил глупак, глупак и мечтател. Маминото синче — това беше Дейвид. Единственото разумно нещо, което направи, беше да се ожени за тази солидна и уравновесена жена. — Той удари с ръка по ръба на стола. — Хари е най-добрият от тях. Добрият стар Хари — пълен е с пороци, но и с живот!
Пилар се съгласи.
— Той ми е симпатичен. Смее се високо и отмята глава назад. Да, много ми харесва.
Старецът я погледна.
— Харесва ти, нали, Пилар? Хари винаги е имал успех с жените. Също като мен. — Той се засмя. — Аз си поживях добре — от всичко по много.
— В Испания имаме поговорка, която казва така: „Вземи каквото искаш и плати за него — така казва Бог!“
Симеон одобрително тупна по облегалката на креслото.
— Това ми хареса. Точно така. Вземи каквото искаш… Това съм правил цял живот — вземал съм каквото искам.
Изведнаж гласът на Пилар прозвуча високо и ясно грабвайки вниманието му:
— И плащали ли сте за това?
Симеон прекъсна смеха си, изправи гръб и я загледа.
— Какво беше това, което каза? — попита той.
— Попитах дали сте платили за това, дядо?
Симеон Лий бавно отвърна:
— Всъщност… не знам… — И като удари с длан по креслото, внезапно извика гневно: — Как смееш да ми говориш така, как смееш?
Пилар каза:
— Просто се чудех.
Ръката с ветрилото беше неподвижна, очите й тъмни и тайнствени. Тя седеше с отметната назад глава, явно съзнавайки силата на присъствието си, на своята женственост.
Симеон продължаваше гневно.
— Ах, ти, дяволско изчадие…
Тя каза меко:
— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?
— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действува, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.
Пилар седете и се усмихваше.
— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Симеон. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?
— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил пълен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.
— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнадесет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами и аз чаках петнадесет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.
Той тихо се засмя.
— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.
— Да, страхотна страна.
— Били ли сте там след това?
— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.
— Но преди това? Били сте там много години, нали?
— Да.
— Разкажете ми!
Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.
Гласът му зазвуча бавно и уморено. Той каза:
— Почакай, ще ти покажа нещо.
Той предпазливо се изправи и постепенно, подпирайки се на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.
— Ето, погледни ги, почувствувай ги, остави ги да се посипят през пръстите си.
Той погледна учуденото й лице и се засмя.
— Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!
Очите й се разшириха.
— Но това са просто малки камъчета.
Симеон се засмя.
— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.
Пилар недоверчиво попита:
— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?