— Разбира се.
— И ще святкат и блестят?
— Ще святкат и блестят.
Тя възкликна по детски:
— О, не мога да повярвам!
Той се забавляваше.
— Това е самата истина.
— А ценни ли са?
— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.
Пилар възкликна, като разчленяваше думите:
— Няколко… хиляди… лири?
— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.
Пилар попита с облещени очи:
— Защо не ги продадете тогава?
— Защото искам да си ги имам тук.
— А всичките тези пари?
— Нямам нужда от тях.
— А, ясно — Пилар беше впечатлена. После каза:
— Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?
— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствувам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…
На вратата се почука леко.
Симеон каза:
— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.
Хорбъри влезе почтително и тихо.
— Чаят е сервиран долу, сър.
III
Хилда каза:
— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.
Дейвид не каза нищо, само стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно проговори:
— Това е нейният стол… Винаги седеше в него… Същият си е. Само е избелял.
Хилда сбърчи леко челото си. Тя каза:
— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.
Дейвид не й обърна внимание, само продължи да си приказва, като се оглеждаше наоколо.
— Повечето време седеше тук. Аз сядах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, Убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.
Хилда го хвана здраво под ръка.
— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.
Той послушно се обърна, но тя почувствува как през тялото му премина тръпка.
— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.
Хилда изглеждаше разтревожена. Придавайки си бодрост, тя се помъчи да промени темата:
— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.
Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.
— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.
Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.
— Явно редовно го акордират.
Той започна да свири. Пипаше умело и мелодията течеше плавно изпод пръстите му.
Хилда каза:
— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.
Той отговори:
— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.
Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:
— Изсвири нещо от Моцарт.
Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.
После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.
— Дейвид, Дейвид!
Той каза:
— Нищо, няма нищо.
IV
Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.
Звънецът се обади отново. Тресилиън се намръщи.
През матовото стъкло се виждаше силуета на мъж с широкопола шапка.
Тресилиън прекара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.
Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:
— Тук ли живее мистър Симеон Лий?
— Да, сър.
— Бих искал да го видя, ако е възможно.
Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Тази интонация напомняше миналите дни, когато мистър Лий току-що беше дошъл в Англия.
Тресилиън поклати глава в израз на колебание.
— Мистър Лий е почти инвалид, сър. Не приема много хора вече. Ако вие…
Чужденецът го прекъсна, изваждайки плик, който подаде на иконома.
— Моля ви, дайте това на мистър Лий.
— Да, сър.
V
Симеон Лий пое плика и извади единствения лист вътре. Веждите му се извиха в изненада, но той се усмихна.
— Това е чудесно — каза той, а после се обърна към иконома: — Покани мистър Фар тук, Тресилиън.
— Да, сър.
— Точно си мислех за стария Ебенизър Фар. Той ми беше съдружник там, в Кимбърли, и ето че синът му е дошъл тук.
Тресилиън се появи отново и обяви:
— Мистър Фар.
Стивън влезе, като прикриваше нервността си с известна демонстрация на самочувствие и каза:
— Мистър Лий? — Акцентът му личеше повече от обикновено.
— Радвам се да те видя. Значи ти си момчето на Ебенизър?