Тя го гледаше отгоре и той се стресна, когато отвори очи и я видя застанала над него. В неподвижната й стойка имаше нещо заплашително.
Той раздразнено попита:
— Какво има?
— Когато писмото ви пристигна, аз наистина повярвах, че искате да съберете семейството край себе си на Коледа, и убедих Дейвид да дойдем.
— Е, и? — каза Симеон.
Хилда бавно продължи:
— Вие наистина сте искали те да са край вас, но с друга цел — да ги скарате. Бог да ви е на помощ, ако това е начинът ви на забавление!
Симеон се изсмя и каза:
— Моето чувство за хумор винаги е било по-различно. Не очаквам някой друг да оцени тази шега, но аз се забавлявам страхотно!
Тя не каза нищо. По лицето му бавно се изписа тревога. Той рязко попита: — За какво си мислиш?
Хилда натъртено произнесе:
— Страхувам се…
— Страхуваш се… от мен?
— Не от вас… за вас.
И като съдия, произнесъл присъда, тя се обърна и бавно напусна стаята. Симеон седеше и втренчено гледаше след нея. После се изправи, отиде до сейфа и прошепна на себе си:
— Я да си погледна моите красавици.
III
В осем без петнадесет на вратата се позвъни.
Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна обратно в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.
— Кой беше? — попита той.
— Полицейският началник, мистър Сагдън. Внимавай какво правиш!
Хорбъри току-що бе изтървал една от чашите с трясък.
— Как можа! — захока го Тресилиън. — Единадесет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата и погледни какво става.
— Съжалявам, мистър Тресилиън, наистина съжалявам — заизвинява се Хорбъри и челото му се покри с пот. — Просто не знам как се случи. Значи полицейският началник беше на входа?
— Да, мистър Сагдън.
Прислужникът прокара език по бледите си устни.
— И какво искаше той?
— Събираше волни пожертвования за полицейското сиропиталище.
— О! — прислужникът изправи рамене и попита с по-естествен глас: — И получи ли нещо?
— Аз занесох книгата на мистър Лий и той ми каза да поканя началника при него и да поднеса шери на масата. Това време на годината всички просят — каза Хорбъри. — Старият дявол, обаче е щедър, независимо от проклетията си.
Тресилиън отбеляза с достойнство:
— Мистър Лий винаги е бил щедър.
Хорбъри кимна.
— И това му е най-добрата черта в характера. Е, аз ще тръгвам.
— На кино ли?
— Сигурно. До скоро, мистър Тресилиън.
Той излезе през вратата към помещенията на прислугата.
Тресилиън погледна часовника над вратата. После отиде в трапезарията и подреди салфетките. След като се увери, че всичко е както трябва, той удари малкия гонг в преддверието. С отзвучаването на последния звук по стълбите слезе полицейският началник. Сагдън беше едър мъж с привлекателна външност, който се движеше, съзнавайки значимостта на положението си. Тъмносиният му костюм беше закопчан догоре.
Той дружелюбно каза:
— Струва ми се, че тази нощ ще замръзне. И по-добре, времето напоследък не е според сезона.
Тресилиън поклати глава и каза:
— Влагата събужда ревматизма ми.
Полицаят каза, че ревматизмът е болезнено страдание и Тресилиън го изпрати през вратата.
Старият иконом пусна резето и бавно се върна в преддверието, като прекара ръка по челото си и въздъхна. После бързо изправи гръб, като видя Лидия да влиза във всекидневната. След нея по стълбите слезе и Джордж Лий.
Макар и готов отдавна, той изчака и Магдалин, която беше последна от гостите, да влезе в гостната, след което сам се появи и обяви: — Вечерята е сервирана.
Тресилиън беше познавач на дамското облекло по свой начин. Той винаги забелязваше и коментираше наум облеклата на дамите, докато обикаляше около масата с гарафа в ръка.
Мисис Алфред, забеляза той, си беше сложила новата рокля от тафта на бели и черни цветя. Доста дързък модел, който едва ли би стоял добре на всяка, но на нея й отиваше много. Роклята на мисис Джордж беше определено от модна къща, единствен модел. Сигурно струваше доста. Интересно как мистър Джордж е платил за това — той никак не обича да харчи пари, никак. А сега мисис Дейвид — чудесна жена, но няма представа как да се облича. За нейната фигура най-доброто щеше да бъде гладко черно кадифе. Кадифето на фигури, при това яркочервено, беше лош избор. За мис Пилар пък нямаше значение какво носи — с нейната фигура и коса тя винаги щеше да изглежда добре. И все пак бялата й рокличка беше твърде евтина. Но мистър Лий щеше да се погрижи за това. Беше се привързал към нея, наистина чудесно. Дай му да зърне някое по-младо лице и край!