— Точно така.
— Бихте ли ми разказали нещо повече за гостите си? Доколкото разбирам, мистър и мисис Джордж Лий и мистър и мисис Дейвид Лий са ваши роднини?
— Това са двамата ми по-млади братя и техните съпруги.
— Те не живеят постоянно тук, така ли?
— Да, тук са само за Коледа.
— Мистър Хенри Лий също ви е брат?
— Да.
— А другите ви двама гости — мис Естравадос и мистър Фар?
— Мис Естравадос е моя племенница. Мистър Фар е син на някогашния съдружник на баща ми в Южна Африка.
— Значи стар приятел?
Лидия се намеси.
— Не, всъщност го виждаме за пръв път.
— Разбирам. Но го поканихте да остане с вас за Коледа?
Алфред се поколеба, после погледна към жена си. Тя обясни:
— Мистър Фар се появи най-неочаквано вчера. Просто бил наоколо и решил да се обади на свекъра ми. Когато той разбрал, че мистър Фар е син на неговия някогашен приятел и съдружник, той настоя господинът да остане с нас за Коледа.
Полковник Джонсън каза:
— Ясно. Това обяснява списъка на гостите. Сега прислугата. Мисис Лий, мислите ли, че всички от тях заслужават доверие?
Лидия се замисли за момент, преди да отговори. После каза:
— Да, напълно съм сигурна във всички. Повечето от тях работят тук от много години. Тресилиън, икономът, е в къщата от времето, когато съпругът ми е бил малко дете. Единствените новодошли са камериерката Джоун и личният прислужник на моя свекър.
— Какво ще кажете за тях?
— Джоун е просто една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.
Поаро вметна внезапно:
— Но вие, мадам, не сте, нали?
Лидия сви рамене.
— Той няма нищо общо с мен.
— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.
— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекъра ми и следователно извън моите компетенции.
— Разбирам.
Полковник Джонсън се намеси:
— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.
Алфред отвърна с тих глас:
— Разбира се.
Джонсън се опита да помогне:
— Кога например видяхте баща си за последен път?
Лек спазъм изкриви лицето на Алфред и той отговори с тих глас:
— Бях при него за кратко след чая. Накрая му казах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнадесет.
Поаро се намеси:
— Казахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече през вечерта?
— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано или седеше в креслото си и никой от членовете на семейството не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.
— А често ли го правеше?
— Понякога. Ако това беше желанието му.
— Но обикновено не беше така.
— Не.
— Продължете, ако обичате, мистър Лий.
Алфред продължи:
— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. Очите му отново се втренчиха. — Ние седяхме около масата… Изведнаж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, боже — гласът му се задави. — Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.
Той покри лицето си с треперещи ръце. Лидия протегна пръсти и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:
— И после?
Алфред продължи съкрушено:
— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…
Гласът му изчезна съвсем.
Джонсън бързо заговори:
— Не е необходимо да разказвате за това, мистър Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?
— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.
— Никой друг ли?
— Никой.
— Къде бяха другите господа?
Алфред въздъхна и се напрегна.
— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим и излезе. Направи го много възпитано и тактично.
— А брат ви Дейвид?
Алфред сбърчи чело.
— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.