Поаро запита меко:
— Обсъждахте семейни въпроси, така ли?
— Ами… да.
— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.
Лидия се намеси:
— Какво искате да кажете, мосю Поаро?
Той бързо се обърна към нея.
— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там значи дискусията е била само между двама члена на семейството.
Лидия отговори:
— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?
— Аха, разбирам.
Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи.
Джонсън каза:
— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?
— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…
Полковникът бързо смени темата.
— Благодаря ви, мистър Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал известно количество ценни диаманти.
Алфред погледна доста изненадано.
— Да, така е.
— Къде ги съхраняваше той?
— В сейфа, в стаята си.
— Бихте ли могли да ги опишете?
— Бяха груби камъни, не шлифовани.
— Защо баща ви ги пазеше при себе си?
— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл със себе си от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.
— Аха — каза полковникът.
От тона му ставаше ясно, че не разбира много. После продължи:
— Голяма ли беше стойността им?
— Баща ми ги определяше на около десет хиляди лири.
— Значи са били много ценни.
— Странна приумица — да ги държи в сейфа на спалнята си.
Лидия се намеси:
— Моят свекър, Джонсън, беше доста странен човек. Той не мислеше като обикновените хора. Доставяше му удоволствие да държи тези камъни в ръцете си.
— Сигурно са му припомняли много — каза Поаро.
— Да, така е — потвърди тя.
— Бяха ли застраховани? — попита полковникът.
— Не мисля.
Джонсън се наведе и тихо попита:
— Знаете ли, че тези камъни са били откраднати?
— Какво? — втренчи поглед в него Алфред Лий.
— Баща ви не ви е споменал нищо за тяхното изчезване?
— Нито дума.
— И не знаехте, че баща ви е изпратил да повикат мистър Сагдън тук, за да го уведоми за изчезването на камъните?
— Нямах и най-малка представа!
Джонсън премести погледа си.
— А вие, мисис Лий?
Лидия поклати глава.
— Нищо не съм чула.
— Значи, според вас, камъните са още в сейфа?
— Да.
Тя се поколеба и попита:
— Затова ли са го убили? Заради тези камъни?
Полковник Джонсън отвърна:
— Това смятаме да открием! Мисис Лий, имате ли някаква представа кой би могъл да замисли подобна кражба?
Тя поклати глава.
— Не, наистина. Убедена съм, че слугите са честни хора. Пък и във всеки случай никак не би било лесно да се стигне до сейфа. Моят свекър винаги беше в стаята си. Никога не слизаше долу.
— Кой се грижеше за стаята?
— Хорбъри. Той оправяше леглото и бършеше праха. Една от камериерките идваше всеки ден да почиства камината и да пали огъня, но иначе Хорбъри вършеше всичко.
Поаро каза:
— Значи Хорбъри е човекът с най-добри възможности?
— Да.
— Мислите ли, че той е откраднал диамантите?
— Възможно е. Предполагам… Той би имал най-добра възможност. О, всъщност не знам какво да мисля.
Полковник Джонсън се намеси.
— Съпругът ви вече ни разказа своята версия за случилото се тази вечер. Бихте ли направили същото? Кога, например, видяхте свекъра си за последен път.
— Ние всички бяхме в стаята му днес следобед, преди чая.
— Не го видяхте по-късно, за да му пожелаете лека нощ?
— Не.
Поаро попита:
— Правите ли го обикновено?
Лидия отговори рязко:
— Не.
Джонсън продължи:
— Къде се намирахте по време на извършване на престъплението?
— В гостната.
— Чухте ли шум от борба?
— Струва ми се, че чух нещо тежко да пада, но разбира се, стаята на свекъра ми е над трапезарията, не над гостната, така че надали бих чула твърде много.
— Но чухте вика?
Лидия потръпна.
— Да, това чух. Беше ужасяващо, сякаш викаше някой прокълнат от ада. Веднага разбрах, че се е случило нещо страшно. Избързах навън и последвах съпруга си и Хари нагоре по стълбите.
— Кой друг беше с вас по това време в гостната?
Лидия сбръчи вежди.