Полковник Джонсън се покашля — имаше обичай да си прочиства гърлото така — и каза:
— Кога за последен път видяхте баща си тази вечер?
— След чая. Току-що се беше скарал с Алфред — заради моя милост. Старецът не беше на себе си. Той винаги е обичал да забърква каши. Според мен именно заради това е криел пристигането ми от останалите. Искал е да види суматохата, когато аз цъфна на прага! Пак с тази цел подхвърли, че ще променя завещанието си.
Поаро се размърда леко и попита:
— Значи баща ви е споменавал за завещанието си?
— Да, пред всички ни, като ни гледаше внимателно, за да види реакциите ни. Просто се обади на адвоката си да намине и да го види веднага след Коледа.
Поаро попита:
— Какви промени е възнамерявал да направи?
Хари Лий се ухили:
— Нищо не ни каза! Хитра лисица! Предполагам — или да кажем надявах се, — че промените щяха да бъдат в полза на моя милост. Сигурно ме е изхвърлил от предишното си завещание. А сега допускам, че отново е щял да ме включи. Голям удар срещу останалите. Сигурно и Пилар — беше я харесал. И нея я е очаквало нещо хубаво. Не сте ли я виждали още? Моята испанска племенница. Много е хубава — с топлата красота на юга и с неговата жестокост. Ех, ако не й бях чичо!
— Според вас баща ви я е харесал?
Хари кимна.
— Тя веднага разбра как да му влезе под кожата. Седеше при него по цял ден. Обзалагам се, че е знаела какво иска! Е, сега вече го няма. Никакви завещания не могат да се променят в нейна полза, нито пък в моя — лош късмет. — Той се намръщи, замълча за минута, а после продължи с променен тон: — Нещо се отклонявам от въпроса. Искахте да знаете кога за последен път видях баща си? Както ви казах, беше след чая, може да е било някъде малко след шест. Старецът беше в добро настроение, макар и малко уморен. Тръгнах си и го оставих с Хорбъри. Повече не го видях.
— Къде бяхте по време на смъртта му?
— В трапезарията с брат ми Алфред. Имахме разговор, не много задушевен обаче. Всъщност доста се бяхме посдърпали, когато чухме шума отгоре — сякаш цяла дузина мъже се боричкаха там. И тогава клетият татко извика. Сякаш колеха прасе. Звукът направо парализира Алфред. Закова се на стола си и ченето му висна. Раздрусах го и се втурнахме нагоре. Вратата беше заключена и се наложи да я разбием. Доста зор видяхме. Не мога да разбера как е била заключена! Освен татко в стаята нямаше никой, а проклет да съм, ако някой може да се промъкне през прозорците.
Сагдън каза:
— Вратата е била заключена отвън.
— Какво? — подскочи Хари. — Кълна се, че ключът беше отвътре.
Поаро попита тихо:
— Значи сте го забелязали?
Хари Лий отвърна рязко:
— Имам такъв навик.
Той отривисто ги изгледа един по един.
— Има ли още нещо, което искате да узнаете, господа?
Джонсън поклати глава.
— Благодаря, мистър Лий, засега не. Ще помолите ли следващия член на семейството да влезе?
— Дадено.
Той отиде до вратата и излезе, без да се обърне назад.
Тримата се спогледаха.
Полковник Джонсън каза:
— Какво ще кажете, Сагдън?
Полицейският началник подозрително поклати глава и каза:
— Явно се бои от нещо. Защо ли?
XI
Магдалин Лий ефектно поспря за миг в очертанията на вратата. Дългата й, нежна ръка докосна платинено-русата й коса. Роклята от яркозелено кадифе прилепваше плътно по стройната й фигура. Тя изглеждаше много млада и леко уплашена.
Тримата мъже за миг спряха погледите си върху нея. Очите на Джонсън изразяваха почуда и възхищение. В тези на Сагдън нямаше оживление, а по-скоро нетърпението на човек, който бърза да продължи с работата си. В очите на Еркюл Поаро се четеше възхита (както забеляза тя), само че възхитата не бе от нейната красота, а от начина, по който тя я използуваше. Тя не подозираше, че той си мисли: „Jolie mannequin, la petite. Mais elle a les yeux durs.“1
Полковник Джонсън си мислеше: „Страшно хубаво момиче. Ако не внимава, Джордж Лий ще си има проблеми с нея. Очичките й играят.“
Полицейският началник Сагдън си мислеше: „Празноглава жена. Дано бързо да приключим с нея.“
— Ще седнете ли, мисис Лий? Момент да видя… Вие сте…
— Мисис Джордж Лий.
Тя пое стола с топла благодарствена усмивка. „Все пак — сякаш казваха очите й, — макар да сте мъж и полицай, никак не сте страшен.“