Усмивката се отнасяше и за Поаро. Чужденците са толкова податливи към женското внимание. Сагдън тя напълно изключи.
Тя изчурулика, кършейки нещастно ръце:
— Толкова е ужасно всичко. Ужасно се страхувам.
— Но, моля ви, мисис Лий — каза полковник Джонсън. — Зная, че е било истински шок, но вече всичко е свършило. Просто искаме да ни разкажете какво се случи тази вечер.
Тя извика:
— Но аз не зная нищо, наистина нищо!
За миг полковник Джонсън присви очи и каза внимателно:
— Разбира се, разбира се.
— Пристигнахме едва вчера. Джордж настоя да дойдем тук за Коледа! Защо ли го направихме? Никога вече няма да бъда същата!
— Да, наистина е много неприятно.
— Аз почти не познавам семейството на Джордж. Срещала съм се с мистър Лий веднъж или два пъти — на сватбата ни и още веднъж след това. Разбира се, с Алфред и Лидия сме се виждали по-често, но по принцип всички са ми чужди.
На лицето й отново се изписа израза на детинска уплаха. В очите на Еркюл Поаро отново се появи възхита и той отново си помисли: „Elle joue tres bien comedie, cette petite…“2
— Да, да — каза полковник Джонсън. — Кажете ни сега кога за последен път видяхте своя свекър мистър Лий жив?
— О, това ли? Ами днес следобед. Беше ужасно!
Джонсън бързо попита:
— Ужасно? Защо?
— Толкова бяха ядосани!
— Кой е бил ядосан?
— Ами всички… Нямам предвид Джордж. Баща му не му каза нищо на него. Но на всички други.
— Какво точно се случи?
— Когато отидохме там — беше ни повикал всички — той говореше по телефона, разговаряше с адвокатите си за своето завещание. А после каза на Алфред, че изглеждал много навъсен. Според мен на Алфред му беше криво заради това, че Хари се беше върнал у дома завинаги. Явно Алфред доста се тревожеше от това. А Хари направи нещо ужасно. И тогава той каза нещо за жена си — тя е покойница отдавна — че имала ум на кокошка, така каза, а Дейвид скочи така, сякаш искаше да го убие. О! — спря тя изведнъж, а в погледа й се изписа ужас. — Нямах това предвид! Изобщо нямах това предвид!
Полковник Джонсън изрече утешително:
— Да, да, не се притеснявайте! Това е просто израз!
— Хилда, жената на Дейвид, го успокои и… ами това е всичко. Мистър Лий каза, че не иска да вижда никого повече тази вечер и ние си тръгнахме.
— И тогава го видяхте за последен път?
— Да. Докато… докато… — тя цялата потрепери.
Полковник Джонсън каза:
— Да, разбирам. А къде се намирахте по време на престъплението?
— Момент само… Струва ми се, че бях в гостната.
— Не сте ли сигурна?
Нещо в очите на Магдалин проблесна за миг, но клепачите й го скриха.
Тя отговори:
— Разбира се! Колко глупаво от моя страна… Бях на телефона. Човек така се обърква.
— Телефонирахте, значи. В тази стая?
— Да, само тук има телефон, като изключим онзи в стаята на моя свекър.
Полицейският началник Сагдън попита:
— Имаше ли още някой с вас в стаята?
Тя отвори широко очи.
— О, не. Бях съвсем сама.
— Дълго ли стояхте тук?
— Не много. Вечер човек трудно може да се свърже по телефона.
— Значи сте поръчали извънградски разговор, така ли?
— Да, до Уестрингъм.
— Разбирам. И после?
— После чух онзи ужасен вик и всички се втурнаха нагоре, а вратата беше заключена и трябваше да я разбиват. О, беше истински кошмар! Никога няма да го забравя!
— Да, да — отвърна механично полковник Джонсън с все същия любезен тон. — После продължи: — Знаехте ли, че вашият свекър държи в сейфа на стаята си скъпоценни диаманти?
— Нима? — гласът й прозвуча развълнувано. — Истински диаманти?
Еркюл Поаро каза:
— Диаманти на стойност около десет хиляди лири.
— О! — почти изпъшка тя, като в гласа й се прокраднаха нотки на женска алчност.
— Е — каза полковник Джонсън, — мисля, че това е всичко засега. Няма да ви тревожим повече, мисис Лий.
— О, благодаря ви.
Тя се изправи, хвърли усмивки към Джонсън и Поаро — усмивката на благодарно момиченце, а след това пое към вратата с високо изправена глава и с длани, леко извърнати навън.
Полковник Джонсън извика:
— Ще помолите ли зет си, мистър Дейвид Лий, да дойде тук?
Той затвори вратата след нея и седна на мястото си.
— Е — попита той, — какво мислите? Май сме на път да се доберем до нещо! Нали забелязахте — Джордж Лий телефонирал, когато чул вика! Жена му телефонирала, когато чула вика! Тук нещо не е наред!
После добави:
— Какво мислите, Сагдън?
Полицейският началник отговори бавно:
— Не ми се иска да говоря лошо за дамата, но ми се струва, че макар да ми изглежда напълно способна да измъкне паричките на някой мъж, то тя едва ли е от тези, които могат да му прережат гърлото. Няма да е в неин стил.
— Човек никога не може да бъде сигурен, приятелю — обади се Поаро.
Полковник Джонсън се обърна към него.
— А вие, Поаро? Какво мислите вие?
Еркюл Поаро се наведе напред. Той побутна попивателната преса, после избърса невидима прашинка от свещника и най-сетне отговори:
— Бих казал, че характерът на покойния Симеон Лий започва да приема все по-ясни очертания. Според мен разковничето на този случай се крие именно в неговия характер.
Сагдън го изгледа озадачено.
— Не ви разбирам, мосю Поаро — каза той. — Какво общо има характерът на покойния с това убийство?
Поаро отвърна с леко замечтан глас:
— Характерът на жертвата винаги е свързан с нейното убийство. Прямият и доверчив характер на Дездемона е пряката причина за нейната смърт. Една по-подозрителна жена би съзряла кроежите на Яго и би се измъкнала от тях много по-рано. Нечистоплътността на Марат довежда пряко до кончината му във ваната. Темпераментът на Меркуцио довежда до гибелта му от острието на меча.
Полковник Джонсън подръпна мустака си.
— Какво точно искате да кажете, Поаро?
— Просто това, че понеже Симеон Лий е бил човек с определен характер, той е станал причина за задвижването на определени сили, които в крайна сметка довеждат до неговата смърт.
— Значи според вас диамантите нямат нищо общо с това, така ли?
Поаро се усмихна на неподправеното объркване, изписано върху лицето на Джонсън.
— Драги приятелю — каза той, — именно поради особения си характер Симеон Лий е държал диаманти на стойност десет хиляди лири в сейфа си! Едва ли някой друг би постъпил така.
— Напълно сте прав, мосю Поаро — каза Сагдън и кимна няколко пъти с изражението на човек, който най-сетне е проумял мисълта на събеседника си.
— Той си беше голям особняк, този мистър Лий. Държал е диамантите при себе си, за да ги докосва и да си припомня миналото. Помнете ми думата — затова не ги е дал да ги шлифоват.
Поаро кимна енергично.
— Точно така, точно така. Имате остър ум, мосю Сагдън.
Сагдън като че ли беше неподготвен за комплимента, но полковник Джонсън бързо се намеси:
— Има и още нещо, Поаро. Не зная дали забелязахте…
— Mais oui — каза Поаро. — Зная какво имате предвид. Мисис Джордж Лий, без самата тя да го съзнава, изтърва, така да се каже, котката от чувала! От нея придобихме отлично впечатление за последното семейно събиране. Тя ни уведоми — о, по такъв наивен начин — че Алфред е бил ядосан на баща си и че Дейвид е изглеждал така, сякаш е „можел да го убие“. Според мен и двете неща се верни. Но от тях можем да си направим собствени изводи. Защо Симеон Лий е събрал семейството си? Защо са го заварили точно в момент, когато е телефонирал на своя адвокат? По дяволите, това не е било случайно. Той е искал те да го чуят! Клетият старец, бил е прикован на стола си и е бил лишен от младежките си развлечения. Затова и измисля ново развлечение. Забавлявал се е, като е дразнел алчността на човешката природа, като си е играел с нейните чувства! От това обаче следва още едно умозаключение. В тази своя игра той не е трябвало да пропуска нито един. Следователно е било логично и необходимо да се отнесе по същия начин и с мистър Джордж Лий! Неговата съпруга тактично премълча този факт. Навярно и по неин адрес е била изстреляна някоя отровна стрела. Според мен много скоро ще узнаем от другите какво е казал Симеон Лий на Джордж Лий и на неговата съпруга…
Той млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе Дейвид Лий.