— Чуйте ме сега, Тресилиън, и помислете внимателно. Има ли възможност Хорбъри да се върне в къщата, без да бъде забелязан?
Възрастният човек поклати глава.
— Не виждам как може да го направи, сър. Всички врати са заключени отвътре.
— Ами ако е имал ключ?
— Освен това вратите са и залостени.
— А как влиза, когато се връща?
— Има ключ от задната врата, сър. Всички от прислугата минават оттам.
— Значи е възможно да се е върнал оттам?
— Но е трябвало да мине през кухнята, сър. А там има хора докъм девет и половина, дори до десет без четвърт.
Полковник Джонсън каза:
— Това е достатъчно. Благодаря ви, Тресилиън.
Възрастният човек стана, поклони се и напусна стаята. След минута обаче се върна обратно.
— Хорбъри току-що се е върнал, сър. Искате ли да говорите с него?
— Да. Кажете му да дойде тук, моля ви.
XVII
Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като мяташе погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше на подмазвач.
Джонсън попита:
— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?
— Да, сър.
— Личен прислужник на покойния мистър Лий?
— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…
Джонсън го прекъсна:
— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.
— Да, сър, разбира се, сър.
— Кога излязохте и къде бяхте?
— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха Любов в Севиля, сър. Киното е на пет минути оттук.
— Някой видя ли ви там?
— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… аз бях с една дама, сър. Имахме среща там.
— О, така ли? Как се казва тя?
— Дорис Бакъл, сър. Работи в млекарския магазин, сър. Маркъм Роуд 23.
— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?
— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…
Джонсън каза рязко:
— Никой не ви обвинява.
— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.
— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при мистър Лий?
— Повече от година, сър.
— Харесва ли ви тук?
— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с мистър Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.
— Къде сте работили преди?
— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…
— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте мистър Лий?
— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.
— А кога си лягаше обикновено?
— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единадесет или и след това.
— Какво правеше, когато си лягаше?
— Обикновено позвъняваше за мен, сър.
— И му помагахте да си легне?
— Да, сър.
— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?
— Да, сър. Петък ми е почивният ден.
— А тогава как си лягаше мистър Лий?
— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.
— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?
— Да, сър, но не много свободно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувствуваше много зле.
— През деня не отиваше ли в други стаи?
— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Мистър Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.
— Значи мистър Лий е вечерял в седем, нали така?
— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.
— Защо?
— Така ми нареди мистър Лий.
— Беше ли това обичайно?
— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път пък викаше мистър Алфред, мисис Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.
— Но, според вас, не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?
— Не е пращал мен, сър.
— Значи не е очаквал човек от семейството?
— Може да го е повикал лично, сър.
— Разбира се.
Хорбъри продължи:
— Оправих всичко, пожелах лека нощ на мистър Лий и си тръгнах.
Поаро попита:
— Стъкнахте ли огъня, преди да излезете?
Прислужникът се поколеба.
— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.