Поаро учудено повдигна вежди.
— Което означава, че той поставя живота си в ръцете на две жени? С една той вече поема сериозен риск, а с две — е, според мен с две жени рискът е огромен!
Сагдън каза:
— Някои престъпници смятат, че могат да се измъкнат от всякаква ситуация! — После продължи: — Да вземем (2). Хорбъри открадва диамантите. Изнася ги вън от къщата вечерта и вероятно ги предава на свой съучастник. Това не е трудно и е много вероятно. Тук трябва да приемем, че някой друг решава да убие мистър Лий в същото време и че този някой изобщо не е знаел за това усложнение с диамантите. Възможно е, разбира се, но като съвпадение ми се струва малко вероятно. Възможност (3) — Хорбъри е невинен. Някой друг открадва диамантите и убива мистър Лий. Това е положението — вече ние трябва да се доберем до истината.
Полковник Джонсън се прозя. Погледна часовника си и се изправи.
— Е — каза той, — да приключваме за тази вечер, а? Да погледнем все пак в сейфа, преди да си тръгнем. Ще бъде странно, ако тези проклети камъни са били там през цялото време.
Но диамантите не бяха в сейфа. Те намериха комбинацията там, където им беше обяснил Алфред Лий — в малкото бележниче от джоба на халата на мъртвеца. В сейфа намериха празна кожена кесия. Сред документите в сейфа само един представляваше интерес.
Това беше завещание, носещо дата отпреди петнадесетина години. То беше доста ясно — половината от наследството си Симеон Лий оставяше на сина си Алфред. Другата половина трябваше да бъде разделена на равни части между останалите му деца — Хари, Джордж, Дейвид и Дженифър.
Част четвърта
25 декември
I
Поаро се разхождаше в градината на Горстън Хол, обляна от ярките лъчи на обедното Коледно слънце. Самият дом беше голяма и солидна постройка, без обаче да може да се похвали с особени архитектурни постижения.
На южната му страна имаше широка тераса, оградена от плет от подрязан тис. Между плочите растеше трева, а по ръба на терасата имаше каменни вани, аранжирани като миниатюрни градини.
Поаро ги изучаваше с одобрителен поглед. Той измърмори на себе си: „C’est bien imagine, ca!“4
В далечината съзря две фигури, които вървяха към декоративната водна стена на около двеста метра оттук. Една от фигурите беше Пилар, а за другата отначало помисли, че е Стивън Фар, но после разбра, че мъжът с Пилар беше Хари Лий. Хари явно проявяваше голямо внимание към привлекателната си племенница. От време на време той отмяташе глава назад и се смееше, а веднъж се наведе много внимателно към нея.
„Със сигурност това е човек, който не скърби“ — промърмори Поаро на себе си.
Лек шум зад него го накара да се обърне. Там стоеше Магдалин Лий. Тя също гледаше към отдалечаващата се двойка. Извърна глава, хвърли очарователна усмивка на Поаро и каза:
— Какъв чудесен слънчев ден! Човек просто не може да повярва след снощния ужас, нали, мосю Поаро?
— Наистина е трудно, мадам.
Магдалин въздъхна.
— За пръв път съм замесена в такава трагедия. Аз… аз едва сега се чувствувам възрастна. Доскоро бях още дете, а това, струва ми се, не е много хубаво.
Тя отново въздъхна и каза:
— Ето, Пилар така добре се владее! Предполагам, че е заради испанската й кръв. Странно е, нали?
— Кое е странно, мадам?
— Ами как се появи тук изневиделица!
Поаро каза:
— Разбрах, че мистър Лий я е издирвал от доста време. Имал е кореспонденция с консулството в Мадрид и с вице-консула в Аликара, където майка й е починала.
— Държал го е в тайна — каза Магдалин. — Алфред не е знаел нищо за това. Нито пък Лидия.
— Аха! — каза Поаро.
Магдалин се приближи към него. Той усети лекия й парфюм.
— Знаете ли, мосю Поаро, има някаква история около съпруга на Дженифър — Естравадос. Починал доста скоро след сватбата и около смъртта му има нещо тайнствено. Алфред и Лидия знаят. Било е нещо… нещо доста непочтено…
— Това — каза Поаро — наистина е тъжно.
Магдалин каза:
— Съпругът ми смята — и аз съм съгласна с него, — че семейството трябва да знае повече за нейния произход. Ако все пак баща й е бил престъпник…
Тя замълча, но Еркюл Поаро не каза нищо. Той като че ли се наслаждаваше на природните красоти, които можеха да се видят през зимата в Горстън Хол.
Магдалин каза:
— Не мога да се отърва от мисълта, че в начина, по който загина моят свекър, има нещо многозначително. Всичко стана по много… много неанглийски маниер.
Еркюл Поаро се извърна бавно. В погледа му, с който той посрещна нейния, се четеше въпрос.
— Аха — каза той. — Испанската връзка, така ли?