— Аз… Разбира се, че телефонирах. Просто не съм сигурна за времето…
Тя млъкна.
Джордж каза:
— Какво е това? Откъде си телефонирала? Не оттук.
Сагдън каза:
— Според мен, мисис Лий, вие не сте телефонирали никъде. Тогава къде сте били и какво сте правили?
Магдалин се огледа с блуждаещ поглед наоколо и избухна в сълзи. Тя изхлипа:
— Джордж, не им позволявай да ме мъчат така! Знаеш, че когато ме плашат и ми задават купища въпроси, тогава не си спомням нищо! Аз… не помня какво съм говорила тогава… беше толкова ужасно… аз бях толкова разстроена… а те се държат така лошо с мен…
Тя скочи и побягна от стаята със сълзи на очи.
Джордж също скочи на крака и извика:
— Какви ги говорите? Няма да позволя да плашите така жена ми! Тя е много чувствителна. Това е безобразие! Ще поставя въпроса за това поведение на полицията в парламента! Истинско безобразие!
Той напусна стаята и тръшна вратата зад себе си. Сагдън отметна глава назад и се разсмя. После каза:
— Сега вече им подпалихме чергата! Да видим какво ще стане!
Полковник Джонсън смръщи чело и каза:
— Чудна работа! Тук има нещо гнило. Трябва да получим от нея още показания.
Сагдън рече спокойно:
— Не се притеснявайте! Тя ще се върне само след една-две минути. Просто трябва да измисли какво да каже. Нали така, мосю Поаро?
Поаро, който се беше унесъл в мисли, подскочи.
— Пардон?
— Казах, че ще се върне.
— Вероятно, да, много е вероятно!
Сагдън се вторачи в него и попита:
— Какво става с вас, мистър Поаро? Да не сте видели някой призрак?
— Знаете ли, просто не съм сигурен дали не видях точно това.
Полковник Джонсън се обади нетърпеливо:
— Е, Сагдън, има ли още нещо?
Сагдън отвърна:
— Опитахме се да установим реда на пристигането на всеки на мястото на престъплението. Доста ясно е какво се е случило. След убийството, когато предсмъртният вик на жертвата е вдигнал тревогата, убиецът се е измъкнал, заключил е вратата с клещи или нещо подобно и минута или две по-късно се е присъединил към останалите, които са се били втурнали към мястото на престъплението. За нещастие не е лесно да се провери кой кого е видял, защото в такъв момент спомените на хората не могат да бъдат много точни. Тресилиън твърди, че е видял Хари и Алфред Лий да пресичат преддверието откъм трапезарията и да хукват нагоре. Това ги изключва, но ние и без това не ги подозираме. Доколкото разбирам, мис Естравадос е пристигнала там късно — била е една от последните. Общото мнение е, че Фар, мисис Джордж и мисис Дейвид са били първи. Всеки от тях казва, че е видял друг от останалите двама пред себе си. Това именно е трудното — човек не може да отдели преднамерената лъжа от истинския неясен спомен. Всички са бягали натам — но е трудно да се установи в какъв ред са пристигали.
Поаро изрече бавно:
— Смятате ли това за важно?
— Става въпрос за времето. Както знаете, то е било изключително кратко.
Поаро каза:
— Съгласен съм с вас, че в такъв един случай времето играе много важна роля.
Сагдън продължи:
— Ситуацията се усложнява допълнително и от факта, че има две стълбища. Главното е на почти равно разстояние от вратите на гостната и трапезарията. Има и още едно в другия край на къщата. Стивън Фар се е качил по него. Мис Естравадос е дошла по площадката пак от онзи край (нейната стая е там). Другите твърдят, че са се качили по това стълбище тук.
Поаро каза:
— Да, наистина е объркващо.
Вратата се отвори и в стаята бързо влезе Магдалин. Дишаше тежко, а страните й бяха зачервени. Приближи се до масата и каза:
— Съпругът ми мисли, че съм си легнала. Измъкнах се от стаята си, без никой да ме чуе. Полковник Джонсън — обърна тя към него своите големи и умоляващи очи, — ако ви кажа истината, ще я запазите в тайна, нали? Имам предвид, че не е необходимо всичко да излиза на показ, нали?
Полковник Джонсън отвърна:
— Доколкото разбирам, мисис Лий, вие имате предвид нещо, което не е свързано с престъплението?
— Да, няма никаква връзка. Просто нещо лично.
Полицейският префект каза:
— Най-добре е първо да го чуем, мисис Лий, а ние ще преценим.
С очи, плувнали в сълзи, Магдалин каза:
— Ще ви се доверя. Вие няма да ме подведете. Вие сте толкова мил. Вижте какво — има един човек… — Тя млъкна.
— Да, мисис Лий?
— Снощи исках да телефонирам на един човек, мой приятел, а не исках Джордж да научи за това. Зная, че не постъпвам правилно, но… След вечеря отидох да телефонирам и си мислех, че Джордж ще е в трапезарията. Когато обаче дойдох тук и го чух да телефонира, аз зачаках.