— Вероятно има доста неразкрити убийци по света.
— Това е вярно.
— Нима един повече или по-малко ще промени нещата?
Поаро отвърна:
— А останалите членове на семейството? Невинните?
Тя втренчи поглед в него.
— Какво за тях?
— Не разбирате ли, че ако вашите надежди се сбъднат, тогава никой няма да узнае. Сянката на съмнение ще тегне върху всеки…
Тя каза неуверено:
— Не бях мислила за това.
Поаро каза:
— Никой няма да узнае виновника… И добави тихо: — Освен ако вие самата вече знаете кой е той, мадам?
Тя извика:
— Нямате право да говорите така! Не е вярно! О, ако можеше да е някой непознат, да не е от това семейство!
Поаро каза:
— Възможно е да бъде и двете.
Тя го зяпна.
— Как така?
— Може да бъде и двете — едновременно член на семейството и непознат… Не разбирате ли какво искам да ви кажа? Eh bien, това е просто една идейка, която хрумна на Еркюл Поаро.
Той я изгледа.
— И така, мадам, какво да предам на мистър Лий?
Лидия вдигна нагоре ръце и ги остави да паднат надолу в безпомощен жест. Тя каза:
— Трябва да приемете, естествено.
IV
Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност.
Тя каза:
— Искам да се махна оттук!
Стивън Фар изрече нежно:
— Не сте само вие, която желаете това. Но няма да ни пуснат, скъпа.
— Кой? Полицията ли?
— Да.
Пилар каза с много сериозен глас:
— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора. Стивън каза с лека усмивка:
— Имате предвид себе си?
Пилар отвърна:
— Не, имам предвид Алфред, и Лидия, и Дейвид и Джордж и Хилда и — да, и Магдалин.
Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да каже:
— На какво се дължи изключението?
— Моля?
Стивън каза:
— Защо не споменахте и Хари?
Пилар се изсмя и показа своите бели и равни зъби.
— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.
— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина — каза той и продължи: — Как намирате своите английски роднини, Пилар?
Пилар каза не много уверено:
— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.
— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!
— Д-д-да — отвърна колебливо Пилар.
— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика, например, от Испания.
Пилар каза:
— Вие ми се присмивате…
Стивън отвърна:
— Грешите. Съвсем не ми е до смях.
Пилар го погледна и каза:
— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?
— Да.
— А пък онзи едър, симпатичен полицай не ви пуска?
— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.
— Каква досада! — каза Пилар и поклати глава.
— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец шари наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.
Пилар се намръщи и каза:
— Дядо ми беше много, много богат, нали?
— Мисля, че да.
— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?
— Зависи от завещанието.
Пилар каза замислено:
— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.
Стивън каза грижовно:
— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.
Пилар каза с въздишка:
— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.
— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.
Пилар въздъхна отново и каза:
— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?
Стивън се усъмни:
— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.
Пилар каза, разтворила широко очи:
— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш. Стивън каза:
— Вие сте възхитителна!
Пилар изрече с подмамващ гласец:
— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.
— Добре тогава, елате, изкусителко.
Тя се засмя щастливо и хукна навън от стаята по посока на салона за танци в другия край на къщата.
Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.