Той го прочете с определено удоволствие, като отдели специално внимание на сложните юридически фрази, явно наслаждавайки се на тяхната заплетеност.
Той приключи четенето, свали очилата си, избърса ги и огледа събраната група от хора с изпитателен поглед.
Хари Лий каза:
— Тези адвокатски изрази са малко трудносмилаеми. Защо не ни го предадете с по-прости думи?
— Но, моля ви — каза мистър Чарлтън, — това си е съвсем обикновено завещание.
Хари каза:
— Боже мой, представям си тогава сложните!
Мистър Чарлтън му отправи укорителен поглед и каза:
— Основните моменти от завещанието са съвсем прости. Половината от собствеността на мистър Лий се наследява от неговия син — мистър Алфред Лий, а другата половина се разпределя между останалите му деца.
Хари се изсмя с неприятен глас, а после каза:
— Както винаги, Алфред пак излезе късметлия! Половината от състоянието на баща ми! Щастливо кученце си ти, а, Алфред?
Алфред почервеня. Лидия каза рязко:
— Алфред беше верен и предан син на баща си. От години управлява имота му и се е нагърбвал с цялата отговорност.
Хари каза:
— О, разбира се, Алфред винаги е бил послушното момченце!
Алфред отвърна с рязък тон:
— Ти трябва да се смяташ за щастливец, Хари, че баща ми изобщо ти е оставил нещо!
Хари отметна назад глава и се изсмя. После каза:
— Щеше много да се радваш, ако ме беше лишил изобщо, нали? Винаги си ме мразил.
Мистър Чарлтън се покашля. Той беше привикнал към подобни неприятни сцени, които се разиграваха след прочитането на завещания. Възнамеряваше да се измъкне преди семейната свада да приеме по-сериозни размери.
Той измърмори:
— Струва ми се… че… ъ-ъ-ъ… аз изпълних задължението си…
Хари попита остро:
— Ами Пилар?
Мистър Чарлтън се покашля отново, като този път това прозвуча извинително.
— Ъ-ъ-ъ… мис Естравадос не е упомената в завещанието.
Хари каза:
— Тя няма ли да получи дела на майка си?
Мистър Чарлтън обясни:
— Ако сеньора Естравадос беше жива, тя, разбира се, щеше да наследи баща си наравно с вас, но тъй като тя е мъртва, нейният дял ще бъде разделен между вас.
Пилар изрече бавно със своя колоритен южняшки глас:
— Значи за мен няма нищо?
Лидия се намеси бързо:
— Мила моя, семейството ще се погрижи за това, разбира се.
Джордж Лий каза:
— Ще можете да живеете тук, при Алфред. Нали, Алфред? Ние… вие сте наша племенница… ъ-ъ-ъ… наш дълг е да се грижим за вас.
Хилда каза:
— Ще ни бъде приятно Пилар да е сред нас.
Хари каза:
— Тя трябва да получи своя дял. Трябва да получи частта на Дженифър.
Мистър Чарлтън измърмори:
— Трябва наистина… ъ-ъ-ъ… да тръгвам. Довиждане, мисис Лий. Винаги можете да ме потърсите, ако има нещо…
Той набързо се измъкна. Неговият богат опитът му подсказа, че налице бяха всички необходими съставки за една подобаваща семейна свада.
Когато врата се затвори след него, Лидия се обади с ясния си глас:
— Съгласна съм с Хари. Смятам, че Пилар има право на дял. Това завещание е правено много години преди смъртта на Дженифър.
— Глупости — каза Джордж. — Разсъждаваш много дилетантски, Лидия. Законът си е закон и ние трябва да го съблюдаваме.
Магдалин каза:
— Наистина е неприятно и ние много съжаляваме за Пилар, но Джордж е прав. Така е, законът си е закон.
Лидия се изправи и хвана Пилар за ръката.
— Мила моя — каза тя, — това сигурно е много неприятно за вас. Защо не ни оставите, докато обсъдим въпроса?
Тя поведе девойката към вратата.
— Не се притеснявайте, скъпа Пилар — каза тя. — Оставете на мен.
Пилар бавно напусна стаята. Лидия затвори вратата и се върна.
Настъпи кратка пауза, докато всеки си поеме дъх и тогава битката избухна с пълна сила.
Хари каза:
— Винаги си бил голяма скръндза, Джордж.
Джордж отвърна:
— Във всеки случай никога не съм живял на чужд гръб, нито съм бил пройдоха!
— Що се отнася до живеенето на чужд гръб — и ти не си цвете за мирисане! През всичкото това време си висял на шията на татко.
— Ти изглежда забравяш, че заемам отговорен пост, който…
Хари отвърна:
— Отговорен пост, хайде де! Ти си един надут плондер!
Магдалин изпищя:
— Как смеете!
Хилда се обади със своя спокоен, но малко повишен глас:
— Не можем ли да обсъдим това по-спокойно?
Лидия й хвърли благодарствен поглед.
Дейвид каза с неочаквана ярост:
— Трябва ли да вдигаме такъв позорен шум за едни пари!
Магдалин му рече злобно:
— Много е хубаво да се правим на възвишени! Само че няма да се откажете от своя дал, нали? И вие искате тези пари точно толкова, колкото всеки друг от нас! Това е само поза!