— Странно дете е Пилар. Питам се какво ли ще стане с нея?
Лидия въздъхна.
— Радвам се, че ще бъде независима. Да живее тук и да получава само една издръжка едва ли щеше да я удовлетвори. Тя е твърде горда и, бих казала, с твърде чуждестранен нрав. — После добави замислено: — Веднъж донесох няколко прекрасни скъпоценни камъка — сини лаписи — от Египет. Там, на слънце и сред пясъците, техният топъл син цвят изглеждаше чудесно. Когато обаче ги донесох тук, синьото не беше вече същото. Превърнаха се просто в сини мъниста с мътен цвят.
Хилда каза:
— Да, разбирам…
Лидия каза любезно:
— Толкова ми е приятно, че най-сетне можах да опозная вас и Дейвид. Радвам се, че дойдохте двамата.
Хилда въздъхна:
— О, колко пъти съжалявах през последните няколко дни, не го направихме!
— Зная. Сигурно сте… Но знаете ли, Хилда, този удар като че ли не засегна Дейвид толкова, колкото можеше да се очаква. Имам предвид, че той е толкова чувствителен и можеше да го съкруши напълно. Всъщност след убийството той като че ли изглежда по-добре…
Лицето на Хилда придоби тревожно изражение и тя каза:
— Значи и вие сте го забелязали? В известен смисъл това е ужасно… Но, о, Лидия, това наистина е така!
Тя помълча, припомняйки си думите, които съпругът й беше казал предната нощ. Беше й казал развълнувано, отметнал назад кичура над челото си:
„Хилда, нали си спомняш Тоска? Когато Скарпий е мъртъв и Тоска запалва свещи до главата и краката му? Помниш ли думите й? “Сега мога да му простя…" Това именно изпитвам и аз за татко. Разбирам, че през всичките тези години не съм бил в състояние да му простя, а всъщност съм искал… Ала сега вече у мен няма злоба. Тя е заличена. И чувствувам — о, чувствувам, че от плещите ми е паднал голям товар."
Тя му бе отвърнала, борейки се с внезапно появилия се страх:
„Защото е мъртъв ли?“
„Не, ти не разбираш. Не защото е мъртъв, а защото моята глупава детинска омраза към него е мъртва…“
В момента Хилда разсъждаваше върху тези думи.
Нещо я подтикваше да ги повтори пред жената до себе си, но някакъв инстинкт я възпря.
Тя последва Лидия и двете излязоха от гостната в преддверието.
Там беше Магдалин, която стоеше до масичката, а в ръката си държеше малък пакет. Когато ги забеляза, тя подскочи. После каза:
— О, това трябва да е важната покупка на мосю Поаро. Преди малко го видях да я оставя тук и си помислих какво ли може да е.
Тя погледна едната, после другата и изхихика, но очите й останаха нащрек, опровергавайки престорената безгрижност на думите й.
Лидия повдигна вежди и каза:
— Отивам да се измия за обяд.
Магдалин каза, все още с онзи престорен детински глас, който обаче не успяваше да прикрие нейното отчаяние:
— Трябва да погледна вътре!
Тя разви малко от хартията, извика и се втренчи в това, което държеше.
Лидия и Хилда се спряха. Те също погледнаха. Магдалин каза озадачено:
— Изкуствени мустаци. Но… но защо?
Хилда изрази предположение:
— Маскиране? Но…
Лидия довърши вместо нея:
— Но мосю Поаро си има такива прекрасни мустаци!
Магдалин започна да опакова мустаците отново и каза:
— Не разбирам. Това е… лудост. Защо са му притрябвали на мосю Поаро изкуствени мустаци?
II
Когато Пилар излезе от гостната, тя пое бавно по протежение на преддверието. Стивън Фар се появи на вратата откъм градината. Той каза:
— Е? Свърши ли семейното съвещание? Прочетоха ли завещанието?
Пилар каза задъхано:
— За мен няма нищо, абсолютно нищо! Това беше завещание отпреди много години! Дядо е оставил пари на майка ми, но понеже тя е мъртва, няма да ги получа аз, а те!
Стивън каза:
— Не звучи много добре.
Пилар каза:
— Ако старецът беше живял, щеше да направи друго завещание. Щеше да остави пари на мен — много пари! Може би след време щеше да ми остави всичко!
Стивън каза с усмивка:
— Но и това нямаше да е много справедливо, нали?
— Че защо? Щеше да хареса мен най-много, това е всичко.
Стивън каза:
— Какво алчно дете сте вие. Истинска златотърсачка.
Пилар каза трезво:
— Животът е жесток към жените. Те сами трябва да се оправят, докато са млади. Когато остареят и погрознеят, тогава никой няма да си помръдне пръста за тях.
Стивън каза бавно:
— Това е по-вярно, отколкото ми се иска да мисля. Но пък не е съвсем вярно. Алфред Лий, например, беше истински привързан към баща си, въпреки че старецът много го тормозеше.
Пилар вирна брадичката си.
— Алфред — каза тя — е голям глупак.
Стивън се засмя, а после каза: