— Не се тревожете, прекрасна Пилар. Семейството е длъжно да се погрижи за вас.
Пилар отвърна безутешно:
— Само че никак няма да е весело.
Стивън изрече бавно:
— Така е. Страхувам се, че е така. Наистина не виждам как ще живеете тук, Пилар. Искате ли да дойдете в Южна Африка?
Пилар кимна.
Стивън каза:
— Там има слънце и простор. И много работа. Бива ли ви в работата, Пилар?
Пилар отвърна неуверено:
— Не зная.
Той каза:
— Предпочитате да седите на балкона и по цял ден да ядете сладкиши? Да станете дебела и да имате двойна гуша?
Пилар се разсмя, а Стивън каза:
— Това е по-добре. Успях да ви разсмея.
Пилар каза:
— Мислех си, че тази Коледа ще е весела! Чела съм, че английската Коледа е много весела, че се ядат горящи стафиди, че има фламбиран пудинг и някакъв дънер в камината.
Стивън каза:
— Просто трябва да попаднете на Коледа, където не е станало убийство. Елате за минута. Лидия ме доведе тук вчера. Това е нейният склад.
Той я въведе в малка стаичка, малко по-голяма от бюфет.
— Вижте, Пилар, кутии и кутии с бисквити, изсушени плодове, портокали, фурми и орехи. А тук…
— О! — Пилар плесна с ръце. — Колко са хубави тези златни и сребърни топки!
— Окачват се на елхата, с подаръци за прислугата. А ето малки снежни човечета, които се поставят на масата. А ето и балони с най-различни цветове, готови да полетят!
— О! — очите на Пилар заблестяха. — Може ли да ги надуем? Лидия няма да има нищо против. Обожавам балоните.
Стивън каза:
— Истинско дете сте! Ето, кой искате?
Пилар отвърна:
— Един червен.
Избраха си по един балон и започнаха да ги надуват с издути бузи. Пилар спря да надува, защото се засмя и балонът й спадна.
Тя каза:
— Изглеждате толкова смешен — бузите ви са огромни!
Смехът й заглъхна. После отново се зае усърдно с надуването. Завързаха балоните си внимателно и започнаха да си ги подхвърлят. Пилар каза:
— Да отидем в преддверието — там има повече място.
Те продължаваха да си подхвърлят балоните, когато се появи Поаро. Той ги загледа с удоволствие.
— Значи си играете като деца? Много е хубаво!
Пилар каза задъхано:
— Моят е червеният. По-голям е от неговия. Много по-голям. Ако го изнеса отвън, веднага ще полети нагоре.
— Хайде да ги пуснем и да си пожелаем нещо — каза Стивън.
— О, да, чудесна идея!
Пилар се втурна към вратата за градината, Стивън я последва. Поаро ги последва, все още с доволно изражение.
— Аз си пожелавам много пари — каза Пилар.
Беше застанала на пръсти и държеше балона за връвчицата. Той потръпна леко от порива на вятъра. Пилар го пусна и вятърът го понесе.
Стивън се засмя.
— Не трябва да произнасяте желанието си.
— Така ли? Защо?
— Защото няма да се сбъдне. А сега аз ще си пожелая нещо.
Той пусна балона си, само че нямаше късмет. Балонът се понесе настрани, натъкна се на бодлив храст и се спука гръмко.
Пилар изтича натам.
Тя каза с трагичен глас:
— Спука се…
После побутна гумената дрипа с върха на обувката си и каза:
— Значи такова нещо съм вдигнала от пода на дядовата стая. И той е имал балон, само че неговият е бил розов.
Изведнъж Поаро възкликна. Пилар се обърна озадачено.
Поаро каза:
— Нищо, няма нищо. Просто си… ударих крака.
Той се обърна кръгом и погледна към къщата, после каза:
— Толкова много прозорци! Всяка къща, мадмоазел, си има своите очи и уши. Наистина е за съжаление, че англичаните толкова обичат отворените прозорци.
Лидия излезе на терасата и каза:
— Обедът е готов. Драга Пилар, всичко е уредено съвсем добре. Алфред ще ви каже подробностите след обеда. Идвате ли?
Те влязоха вътре. Поаро влезе последен, а лицето му беше придобило мрачен израз.
III
Обедът приключи.
На излизане от трапезарията Алфред каза на Пилар:
— Ще дойдете ли в моята стая? Искам да поговорим малко.
Те прекосиха преддверието по посока на неговия кабинет, като затвориха вратата след себе си. Останалите се насочиха към гостната. Само Еркюл Поаро остана вън, загледан замислено към затворената врата на кабинета.
Изведнъж долови присъствието на стария иконом. Поаро попита:
— Да, Тресилиън, какво има?
Възрастният човек изглеждаше притеснен. Той каза:
— Исках да говоря с мистър Лий, но не бих желал да го безпокоя сега.
Поаро попита:
— Да не се е случило нещо?
Тресилиън изрече бавно:
— Странна работа, сър. Нищо не разбирам.
— Кажете ми — подкани го Поаро.
Тресилиън се поколеба за миг, после каза:
— Ами става въпрос за следното, сър. Може да сте забелязали, че от двете страни на входната врата има по едно артилерийско гюлле. Големи, от камък, Ами… едното го няма, сър.