— И той не протестира ли?
— Направо ги мразеше, но баща ми винаги го е въртял на малкия си пръст. Предполагам, че все още е така.
— А ти избяга? — попита Хилда.
— Да. Заминах за Лондон да уча рисуване. Баща ми направо ми заяви, че ако извърша подобна глупост, ще получа само малка издръжка, докато е жив и нищо след смъртта му. Казах му, че не ме е грижа. Той ме нарече зелен глупак и това беше всичко!
Хилда нежно го попита:
— И не си съжалявал никога?
— Никога. Макар да съзнавам, че никога няма да стигна далеч с изкуството си — от мен няма да излезе велик художник. Нали сме щастливи и тук, в малката ни къщичка. Не живеем луксозно, но имаме всичко необходимо. Ако аз умра, на теб ще остане застраховката ми за живот.
Той замълча и се сети.
— А сега — това — и тупна с отворена длан върху писмото.
— По-добре да не беше го писал баща ти това писмо, щом толкова те тормози — каза Хилда.
Дейвид продължи, сякаш изобщо не я беше чул.
— Пише ми да доведа и съпругата си, надява се да бъдем всички заедно за Коледа; да се събере семейството! Какво ли значи това?
— Трябва ли да търсиш някакъв скрит смисъл?
Той въпросително я погледна.
— Искам да кажа — каза тя с усмивка, — че баща ти остарява, а с възрастта човек все повече има нужда от семейство, от близки хора около себе си.
— Вероятно е така — бавно изрече Дейвид.
— Той е стар и самотен.
Дейвид й хвърли внезапен поглед.
— Ти искаш да отида, нали, Хилда?
Тя бавно изрече:
— Жалко е да не откликне човек на молба. Аз съм старомодна, наистина, но защо Коледа да не е време за помирение и прошка?
— След всичко, което съм ти разказал?
— Да, скъпи, но то е минало, погребано отдавна.
— Не и за мен.
— Защото ти не искаш да го погребеш. Непрекъснато го съживяваш в съзнанието си.
— Не мога да забравя.
— Не искаш да забравиш, нали това имаш предвид, Дейвид?
Той стисна устни.
— Ние от семейство Лий сме така. Помним нещата с години, премисляме ги, поддържаме паметта си свежа.
Хилда каза нетърпеливо:
— И се гордееш с това? Мисля, че нямаш основание.
Той я погледна хладно и замислено отговори:
— Тогава верността към спомените няма голяма стойност за теб?
— Аз вярвам на настоящето, не на миналото! Миналото трябва да си отиде. Ако непрекъснато го съживяваме, ние, без да искаме го променяме, преувеличаваме фактите, разглеждаме го в погрешна перспектива.
— Аз помня всяка случка, всяка дума от онези дни, сякаш беше вчера! — разпалено я прекъсна Дейвид.
— Точно това не бива да правиш, скъпи! Това не е нормално! Ти гледаш на миналото с очите на малко момче, вместо да го погледнеш като зрял мъж.
— И каква е разликата? — настоятелно попита Дейвид.
Хилда се поколеба. Струваше й се неразумно да продължи, но нещата, които искаше да каже, напираха на устните й.
— Мисля — каза тя, — че гледаш на баща си като на зъл дух. Мисля, че ако можеш да го видиш сега, ще разбереш, че той е просто един обикновен човек. Може да е позволил на страстите си да надделеят, може животът му да не е бил безгрешен, но той е обикновен човек, а не някакво чудовище.
— Ти явно не разбираш! Отношението му към майка ми…
Хилда го прекъсна:
— Някои мъже са склонни да проявят най-лошите си черти, когато усетят подчинение и малодушие срещу себе си, но щом жената в живота им притежава воля и решителност, те стават напълно различни същества!
— Сега остава да кажеш, че всичко е било по нейна вина…
Хилда го прекъсна отново.
— Не, разбира се! Не се съмнявам, че баща ти се е отнасял жестоко с майка ти, но бракът е необикновено нещо и това ме кара да се съмнявам в правото на всеки външен човек, било то и дете на този брак, да съди и преценява. Да не говорим, че твоята ненавист не може да помогне на майка ти. Всичко това вече е минало, то е зад теб! Останал е само един старец с крехко здраве, който моли сина си да му гостува за Коледа.
— И ти искаш да отида?
Хилда се поколеба, а после решително рече:
— Да, искам да отидеш и да изгониш злия дух веднъж завинаги.
V
Джордж Лий, член на парламента за Уестрингъм, беше възпълен, четиридесетгодишен джентълмен с масивна горна челюст и бавен, педантичен говор. Изпъкналите очи придаваха на лицето му определена подозрителност.
Той натъртено каза:
— Казах ти вече, Магдалин, че според мен е мой дълг да отида.
Жена му припряно сви рамене.
Стройна, слаба, с метално руса коса и оскубани вежди, тя имаше гладко яйцеподобно лице, което нерядко изглеждаше лишено от всякакъв израз. Така беше и сега.