Вилхелм Дихтер, Яцек Куницки
Убийство с атоми
Героят трябва да бъде англичанин. Криминалните истории искат тайнственост. Авторът създава от почитаемите си сънародници убийци и детективи. След това разтваря действието в лондонска мъгла и всички трябва да са доволни.
В един от домовете из покрайнините на голямата метрополия двама разговарят помежду си. Никой не им пречи до самия край на разговора. Този, който заговаря пръв, носи тъмни очила.
— Утре напускам Англия. По твое желание загубих тук две седмици. Две седмици в тази стая, старче.
— Къщата е хубава.
— Имах си хас, срещу осем хиляди лири!
— Значи напускаш Англия?
— Да. Ще ме изпратиш ли на летището? Пет години не си стъпвал тук, а през тези две седмици идваш всеки ден. Стаята е приятна, прав ли съм, старче? Но аз не бих прекарал в нея и ден, та ако ще да е за нейно величество. Докато на теб посветих две седмици. За какъв дявол?
— Преди две седмици в тази стая…
— Знам.
— … беше убит човек.
— Ти си луд! Аз съм сляп и не видях нищо, когато този проклет висящ канделабър1 се стовари отгоре му. Беше нещастен случай. Ти и останалите, които бяха на приема, видяхте как стана. А аз не видях.
— Кой покани Джеймс Патън на приема?
— Какво те засяга?! Да не си ченге? Инспекторът вече беше тук и следствието приключи.
— И все пак, кой покани Патън?
— Жена ми.
— Имаш очарователна жена, Грабле.
— Остави я на мира.
— Сега е при майка си, кога ще се върне?
— Не е твоя работа.
— Отдавна ли се познаваха?
— Слушай, старче…
— Не искаш да говорим. Тогава си тръгвам.
— Остани.
— Искаш да ми разкажеш нещо ли? Може би за работата си?
— Все едно, ти нищо не разбираш от нея. Както аз от убийства. Аз изучавам кристалите, мисля само за тях. Да ти разкажа ли за кристалите?
— Давай.
— Ами… те са архитектурата на природата. Кристалите на солите или металите са направени от малки частици. Да вземем например кварцовия кристал. Виждал ли си, старче, птици в небето?
— Виждал съм, Грабле.
— Виждал ли си ги как кръжат?
— Да.
— Кръжат безредно, като при газовете. Там атомите бягат един от друг. А през есента птиците отлитат от Англия. Подредени една до друга, всички заедно прелитат Канала — това е картината при течностите. Понякога обаче птиците като че ли застиват в небето, без да се движат…
— Да, само едва забележимо махат с крила.
— Много е важно, че махат. Напомни ми за това, когато свърша. Застиналите атоми са като точки в небето — това е твърдото тяло.
— Но птиците махат с крила, Грабле.
— Атомите пък трептят. Не с размах като при газовете или течностите, но има трептене вляво и вдясно, нагоре и надолу, много бързо…
— И в онзи канделабър ли?
— Да, във всички твърди тела.
— Грабле, ще те прекъсна. Аз вече знам кой е убиецът.
— Ти не ме слушаш.
— Когато канделабърът падна, всички се разбягаха. Но Джеймс Патън беше вече мъртъв.
— Да, това беше тежък канделабър, бронзов. На него бе гравирано „Дамоклев меч“. Всички гости се извървяха да го разгледат, но той се стовари точно върху Патън. Малшанс.
— Внимателно слушах какво разказваш за кристалите. Много сполучливо нарече кристалите „архитектура на природата“.
— Да, там цари ред, непознат за хората. Всеки атом си има място и никога не заема чуждо. Птиците стоят неподвижни в небето и махат с крила, но те могат да създават и определени рисунки, фигури. Когато атомите създават постоянна фигура при определена симетрия, тогава възниква кристалът.
— А какво има между атомите?
— Почакай. Да вземем например повече птици. До всяка птица, рееща се в небето, да си представим още три, четири, десет. Нека не птиците, а групите от птици създават фигурите. Защото кристалът не е подреден строеж на отделни атоми, а на група атоми. Тези групи се наричат възли на кристала.
— И какво има между възлите?
— Нищо. Пустота. Истински вакуум.
— А откъде знаем, че е точно така?
— Ако на вратата няма процеп за ключа, светлината не може да мине през нея. Ако кристалът е плътен, лъчите биха се спрели в него. А те минават през вакуума като през ключалката.
— Кристалът е порест, така ли?
— Като всичко в природата… Утре напускам Англия, старче. И ще оставя тук един британец, влюбен в кристалите като мен.
— Не, ти повече не обичаш никого и нищо.
— Така е, твърде много проблеми съм решил в своя живот…
— И преди две седмици…
— Ти като че ли ме обвиняваш.
— Всички, които наобиколиха убития, бяха поразени от случилото се. Стори ми се, че само твоята жена разбра всичко и почувства, че е изпълнена съдбовна закана.