Мис Марпл меко продължи:
— Простряна на пода в дневната, удушена по всяка вероятност с много тесен колан. Но каквото и да е било, то липсва.
По лицето на Пок се бе изписал гняв.
— Как този младеж Фред е успял да научи всичко…
Мис Марпл ловко го прекъсна:
— На куртката ви има карфица.
Пок погледна надолу сепнато и каза:
— Нали казват: щом видиш карфица, вдигни я и целия ден ще ти върви.
— Надявам се, че наистина ще е така. А сега, какво искахте да ме питате?
Пок прочисти гърло, придаде си важност и надникна в бележника си.
— Мистър Артър Спенлоу, съпруг на покойната, даде пред мен показания. Мистър Спенлоу заявява, че доколкото си спомня, в 14:30 му е телефонирала мис Марпл и го е помолила да я посети в 15:30, за да се посъветва с него по някакъв въпрос. Вярно ли е това, госпожо?
— Разбира се, че не — отговори мис Марпл.
— Не сте ли телефонирали на мистър Спенлоу в 14:30?
— Нито в 14:30, нито когато и да било.
— О! — каза Пок и засмука мустака си с дълбоко задоволство.
— Какво друго казва мистър Спенлоу?
— Според показанията на мистър Спенлоу той напуснал дома си в 15:10 и е дошъл тук, както е бил помолен; когато пристигнал, прислужницата му казала, че мис Марпл не си е в къщи.
— Това вече е вярно — потвърди мис Марпл. — Той наистина е идвал, но аз бях на събрание в женската организация.
— О! — каза отново Пок.
Мис Марпл възкликна:
— Я ми кажете, подозирате ли мистър Спенлоу?
— Не мога да кажа още нищо на този етап, но ми се струва, че някой се е опитал да бъде хитър.
Мис Марпл попита замислено:
— Мистър Спенлоу ли?
Тя обичаше мистър Спенлоу. Той беше дребен, слаб човек; когато говореше, бе резервиран, придържаше се към приетите норми и бе връх на почтеността. Странно беше, че е дошъл да живее в провинцията; толкова ясно бе, че през целия си живот е живял в град. На мис Марпл той бе доверил причината. „От момче съм мечтал някой ден да живеят на село и да имам собствена градина. Винаги много съм обичал цветята. Нали знаете, жена ми държеше цветарски магазин. Там я видях за първи път.“
Изявлението бе сухо, но говореше за роматнично отношение. Една млада и хубава мисиз Спенлоу виждаше той, изправена на фона на цветята.
Мистър Спенлоу всъщност нищо не разбираше от цветя. Нямаше представа от семена, подрязване, разсаждане в лехи, едногодишни и многогодишни растения. Пред себе си имаше някакъв образ — малка градина, гъсто насадена с благоуханни, ярко обагрени цветове. Почти трогателно бе помолил мис Марпл за инструкции и отговорите й бе записвал в малък бележник.
Той бе човек, който не обичаше да вдига шум около себе си. И може би поради това му качество полицията се заинтересува от него, когато жена му бе намерена убита. С постоянство и упоритост те научиха много за покойната мисиз Спенлоу — и скоро всички в Сейнт Мери Мийд го знаеха.
Мисиз Спенлоу започнала като обща прислужница в една голяма къща. Напуснала, за да се омъжи за помощник-градинаря, и заедно отворили цветарски магазин в Лондон. С цветята й провървяло, но не и с градинаря, който скоро се разболял и починал.
Вдовицата не прекъснала търговията и както била амбициозна, дори я разширила. Всичко вървяло много добре. После продала магазина на добра цена и за втори път се омъжила. Този път за мистър Спенлоу, бижутер на средна възраст, наследил малък магазин, който не вървял особено добре. Скоро продали и него и се установили в Сейнт Мери Мийд.
Мисиз Спенлоу бе заможна жена. Печалбата от цветята бе вложила изгодно, ръководена от „съвета на един дух“, както сама обясняваше на всички. Духовете я бяха посъветвали с неочаквана проницателност.
Всичките й капиталовложения бяха донесли печалби, някои от тях доста значителни. Вместо това да увеличи вярата й в спиритизма, мисиз Спенлоу напълно се отказа от спиритическите сеанси и направи бърз и пълен завой към някаква неясна религия, свързана с Индия, която се основавала на различни видове дълбоко дишане. Когато пристигна обаче в Мери Мийд, отново се върна към ортодоксалната вяра и англиканската църква. Прекарваше много време в дома на свещеника и с усърдие посещаваше църковните служби. Покровителстваше магазините в селището, интересуваше се от местните събития и играеше бридж.
Скучно, еднообразно ежедневие. И изведнъж — убийство.
Полковник Мелчат, началникът на полицейския участък, бе повикал инспектор Слек.
Слек бе категоричен човек. Когато решеше нещо, той бе сигурен в него. И сега бе напълно убеден.
— Съпругът го е сторил, сър — заяви той.
— Така ли мислите?