— Мила госпожо, преди много години четох за някакъв китайски философ, който спокойно продължил да бие гонг на улицата — често срещано забавление у китайците, — когато любимата му жена умряла. Неговата душевна сила направила голямо впечатление на хората от града.
— Но — възрази мис Марпл — жителите на Сейнт Мери Мийд реагират съвършено различно. Китайската философия не им допада.
— Вие нали разбирате?
Мис Марпл кимна.
— Моят чичо Хенри — обясни тя — бе човек с необикновен самоконтрол. Неговият девиз бе: „Никога не показвай чувствата си.“ Той също много обичаше цветя.
— Мислех си — като че с нетърпение каза мистър Спенлоу, — че бих могъл да поставя една пергола в западната част на къщата. Розови рози и може би глициния. А има и едно бяло, подобно на звезда цвете, чието име сега не мога да си спомня…
Мис Марпл отговори с тона, с който говореше на тригодишния си праплеменник:
— Тук имам един чудесен каталог с картинки. Може би ще искате да го прегледате. Аз трябва да отида до селото.
Като остави мистър Спенлоу щастливо настанен с каталога в градината, мис Марпл отиде в стаята си, зави набързо една рокля в дебела хартия и забърза към пощата. Мис Полит, шивачката, живееше на втория етаж в същата сграда.
Мис Марпл не се качи веднага по стълбите. Часът бе точно една минута след четиринадесет и тридесет, автобусът от Мъч Бенъм тъкмо спираше пред вратата на пощата. Това бе едно от ежедневните събития в Сейнт Мери Мийд. Чиновничката забърза навън, натоварена с пакети, с неща, с които търгуваше, защото пощата се занимаваше и с продажба на бонбони, евтини книги и детски играчки. За около четири минути мис Марпл остана сама в помещението.
Чак когато чиновничката се върна на мястото си, мис Марпл се качи горе да обясни на мис Полит, че иска да префасонира сивия си креп и да го направи по-модерен, ако е възможно. Мис Полит обеща да види какво може да се направи.
Началникът на плицейския участък бе доста учуден, когато му съобщиха, че мис Марпл иска да го види. Тя влезе с хиляди извинения:
— Извинявам се… много се извинявам, че ви безпокоя. Зная, че сте много зает, но вие винаги сте били така любезен, полковник Мелчит, затова реших, че е по-добре да се обърна към вас вместо към инспектор Слек. В никакъв случай не бих искала да създавам неприятности на мистър Пок, но, строго казано, мисля, че не е трябвало да пипа абсолютно нищо.
Полковник Мелчит леко се озадачи и попита:
— Пок? Това е полицаят в Сейнт Мери Мийд? Какво е направил?
— Взел е една карфица. Беше забодена на куртката му. И тогава ми дойде наум, че е много вероятно да я е намерил в дома на мисиз Спенлоу.
— Точно така. Но в края на краищата какво значение има една карфица? Наистина я е намерил непосредствено до тялото на мисиз Спенлоу. Вчера дойде и го съобщи на Слек, предполагам, че по ваше внушение. Разбира се, че не е бивало нищо да пипа, но, както казах, какво значение има една карфица? Най-обикновена карфица. Нещо, което всяка жена може да използва.
— О, не, полковник Мелчит, тъкмо тук грешите. В очите на един мъж тази карфица може би изглежда обикновена, но не е така. Това е специална карфица, много тънка, от тези, които се купуват по цяла кутия и се използуват главно от шивачките.
Мелчит я погледна внимателно като че ли започваше нещо да подразбира. Мис Марпл енергично поклати няколко пъти глава.
— Да, разбира се. За мен всичко е толкова ясно. Била е с кимоно, защото е щяла да пробва новата си рокля, и е отишла в предната стая, а мис Полит е поискала да премери нещо, окачила е сантиметъра на врата й… и после единственото, което е трябвало да направи, е било да го кръстоса и да дърпа… Чувала съм, че било много лесно. А след това, разбира се, е излязла вън, хлопнала е вратата и е застанала отпред да почука като че току-що е дошла. Но карфицата показва, че вече е била в къщата.
— И мис Полит ли е телефонирала на Спенлоу?
— Да. От пощата в четиринадесет и тридесет… точно когато пристига автобусът и помещението е празно.
Полковник Мелчит попита:
— Но скъпа, мис Марпл, защо? За бога, защо? Не може да има убийство без мотив.
— От всичко, което съм чула за престъплението, полковник Мелчит, заключавам, че то датира от преди много години. Това ми напомня за двамата ми братовчеди Антъни и Гордън. Каквото и да стореше Антъни, беше все в негова полза, а с бедния Гордън беше точно обратното: състезателен кон ще окуцее, стойността на акциите ще спадне, имението ще се обезцени… Според мен двете жени са участвали заедно в тази история.
— В коя?
— В обира. Преди години. Чувала съм, че смарагдите стрували много пари. Камериерката и домашната помощничка. Защото едно нещо не се изясни — как стана така, че когато домашната помощничка се омъжи за градинаря, те имаха достатъчно пари да отворят магазин за цветя?