— Наистина.
— Струва ми се, че вие също бихте могли да ги обикнете. След време. Гласът ви е ласкав, не може да сте груб човек. Какво направихте на двамата мъже, които ме нападнаха? Изглежда, много ги заболя.
— Как да ви кажа, аз не обичам да се бия, възрастен човек съм. Поне два пъти по-възрастен от вас. Но доста съм пътувал и съм се понаучил да се оправям. Надявам се и вие да сторите същото, Ланли, отсега нататък. Светът е пълен с лоши хора, които са готови да се възползват от момиче като вас.
— Наистина ли мислите така? Не, аз смятам, че хората всъщност не са лоши. Случва се да са зли и долни, но то е, защото са нещастни или самотни или не могат да се сдобият с онова, което желаят. Обзалагам се например, че онези двамата не са имали пари да си купят купичка ориз, камо ли жена. Те ме изплашиха, защото си помислих, че ще ме бият, но може би нямаше да го направят, защото разбраха, че съм сляпа и че не бих могла да ги издам.
— Следващия път, когато ги срещна — ядно отвърна Тао Ган, — ще предложа на всеки от тях по един сребърник като награда за любезните им намерения! — той изпразни чашата си и със задоволство в гласа добави: — При това отсега нататък пари ще им трябват доста, защото единият вече няма да може да си служи с дясната ръка, а другият ще трябва да прочисти окото си от негасената вар и вероятно ще остане едноок за цял живот.
Тя скочи на крака и извика гневно:
— Какво сте направили с тях! И като че ли това ви харесва. Вие сте долен, жесток човек!
— А вие сте една много глупава млада жена! — отвърна й Тао Ган. Стана и се отправи към вратата. На прага мрачно добави: — Благодаря за чая.
Тя хвана свещта и излезе на площадката, като я държеше високо, за да освети стълбището.
— Внимавайте — тихо каза тя, — стълбите са много стръмни.
Тао Ган промърмори нещо и заслиза надолу. Когато се озова на улицата, се обърна и огледа внимателно къщата. Просто по навик, каза си той — разбира се, нямаше никакво намерение да се връща тук. Не му трябваха никакви жени, а още по-малко тази глупава фуста с нейните щурци. Той пое по улицата. Беше ядосан.
Глава IV
Съдията Ди разговаря с двамата си помощници както в добрите стари времена; мисията им се оказва игра с непознат противник и незнаен залог
Углавната улица, която пресичаше града от север на юг, бе бляскаво осветена от ярките фенери на магазините, гостилниците и пивниците. Тао Ган се смеси с пъстрата тълпа, като поразвеселен надаваше ухо за яростните разправии и пиянските препирни. Настроението му бързо се подобри. Когато високите стени на губернаторския дворец изникнаха пред погледа му, върху устните му играеше обичайната скептична усмивка.
Тук магазините бяха по-малко, движението поутихна. Наоколо се виждаха само високи сгради с часовои пред вратите. Отляво беше градският съд, отдясно — гарнизонният щаб. Тао Ган задмина широкото мраморно стълбище, което водеше до великолепната, лакирана в червено порта на двореца. Следвайки доста зловещата, назъбена в горния край стена, стигна до източния край на двора и почука по прозорчето на малка вратичка. Обясни на часовия кой е. Вратата се отвори и той премина през дълъг, кънтящ под стъпките му мраморен коридор до отделения двор в източното крило, където бе настанен съдията Ди.
В преддверието спретнат униформен домоуправител с безмълвна почуда се завзира в раздърпания посетител. Тао Ган спокойно свали козия кафтан. Отдолу носеше тъмнокафява роба, якичката му бе бродирана със сърма, ръкавелите показваха секретарския му ранг. Домоуправителят побърза да се поклони дълбоко и внимателно пое дрипавите дрехи. После отвори висока двойна врата.
Огромната празна зала бе слабо осветена от десетки сребърни свещници, наредени между двете редици внушителни, лакирани в червено колони край стените. До лявата имаше широка резбована скамейка от санталово дърво и маса с висока бронзова ваза. Средата на залата бе напълно гола, като се изключи огромният тъмносин килим. В далечния край Тао Ган зърна огромно бюро пред позлатен параван. Съдията Ди седеше зад него, а Цяо Тай — на нисък стол отстрани. Тао Ган се упъти натам. Усещаше деликатното ухание на санталово дърво и повехнал жасмин. Беше прохладно и много тихо.
Съдията Ди беше в пурпурна роба със златно везмо по краищата и висока шапка с висящи краища и златен надпис „Държавен съветник“. Той се бе облегнал назад в дълбокото кресло с кръстосани в широките ръкави ръце. Цяо Тай изглеждаше дълбоко угрижен, с отпуснати рамене и се взираше със застинало лице в старинната бронзова ваза върху бюрото. Тао Ган отново се удиви колко много се бе състарил съдията през последните четири години. Лицето му бе отслабнало, около очите и устата му имаше дълбоки бръчки. Гъстите му вежди все още бяха катраненочерни, но дългата му брада, мустаците и бакенбардите сребрееха.