Когато стигнаха, съдията го накара да ги отведе до една беседка в малка задна градинка, осветена от луната. Двамата с Тао Ган се настаниха пред ниска масичка за чай до изваяния мраморен парапет, съдията Ди освободи домоуправителя и изрече бавно:
— Интересна среща. Но като изключим това, че арабите се оказаха много повече, отколкото сме предполагали, не ни донесе кой знае какво. Или съм изпуснал нещо?
Тао Ган поклати унило глава. След малко рече:
— Казахте ни, че цензорът е водил безупречен светски живот. Добре, но какви са интимните му предпочитания? Млад неженен мъж…
— Аз също мислих за това. Като председател на съда разполагам с множество и различни начини, за да се осведомя за частния му живот. Въпреки че е хубав мъж, никога не е показвал и най-малък интерес към жените. Много от известните семейства в града се опитаха да го привлекат за зет, но без успех. Не издържа някоя от прелестните куртизанки, редовно канени на увеселенията, на които човек с неговото положение е принуден да присъства всяка вечер. Тази липса на интерес не се дължи на някакво вродено отвращение към жените: черта, както знаете, нерядка при красивите млади момчета. Причината за въздържанието му е просто фактът, че е изцяло погълнат от работата си.
— Някакво любимо странично занимание?
— Никакво, освен слабостта му към щурците. Има чудесна колекция и от двата вида: певци и борци. Стана въпрос за това по време на последния разговор, който имах с него. Някакво цвърчене излизаше от ръкава му и той извади миниатюрна клетка от сребърен филигран. Каза, че винаги я носи със себе си и че това било рядък екземпляр, наричан златно звънче, ако си спомням правилно. Той… — съдията замлъкна и се вгледа в лицето на Тао Ган, добило странно изражение — Какво има? — попита той учуден.
— Така… — бавно започна Тао Ган, — когато се прибирах насам, се запознах с едно сляпо момиче, което бе уловило едно бродещо загубено златно звънче миналата нощ. Разбира се, може и да е съвпадение, но понеже тя ми каза, че било от много рядък вид, особено тук, в Юга, възможно е…
— Всичко зависи от това, как и къде го е хванала — оживено каза съдията Ди. — Разкажи ми повече за тази среща.
— Случайно се сблъсках с това момиче, господарю. На пазара. Лови щурци сама и разпознава добрите екземпляри по пеенето им. Когато минавала край западната стена на Цъфтящата пагода, известен храм в западната част на града, дочула особения звук, който издава златното звънче. Изглежда, се е криело в пукнатините на стената. Песента му звучала изплашено, каза тя. Поставила му примамка и го захлупила с малката си кратунка.
Съдията Ди не каза нищо. Подръпна замислено мустаците си и промълви замислено:
— Естествено, малко вероятно е, но не бива да пренебрегваме възможността това именно да е златното звънче на цензора, избягало от клетката, когато той се е намирал някъде в тази част на града. Докато Цяо Тай събира информация от Мансур на вечерята, ние пък можем да посетим храма и да потърсим там ключа за загадката с изчезването на цензора. И бездруго, доколкото знам, това е една от историческите забележителности на града. Можем по пътя да вечеряме.
— Вие не можете да направите това, господарю — притеснено възкликна Тао Ган. — Преди, когато бяхте местен магистрат, нямаше нищо лошо от време на време да обикаляте града инкогнито. Но сега, когато сте един от най-високопоставените сановници на империята, наистина не можете…
— Мога и ще го направя! — прекъсна го рязко съдията. — В столицата съм длъжен да се съобразявам с всичките условности на положението си, няма как. Но сега не сме в столицата, сега сме в Кантон. И аз няма да оставя да ми се изплъзне щастливата възможност да избягам от протоколните принуди — изпреварвайки всякакви по-нататъшни протести, той рязко се изправи и каза: — Ще се видим в преддверието, отивам да се преоблека.
Глава VI
Цяо Тай опитва чуждоземски напитки, ястия и аромати; един зелен камък остава запечатан в съзнанието му
След като Цяо Тай и Яо напуснаха заседателната зала, Цяо побърза да се отбие в оръжейната, където свали парадното снаряжение и облече тънка сива памучна роба и си сложи черна копринена шапчица. След това се присъедини към господин Яо, който го чакаше до караулката на двореца. Яо предложи да минат през неговия дом, защото и той искаше да се преоблече за вечерята. Качиха се в луксозната носилка на търговеца, отрупана с възглавнички, и скоро стигнаха до дома му. Това беше голяма постройка на запад от губернаторския дворец, близо до храма Гуансяо.