Докато изчакваше Яо в просторната приемна, Цяо Тай огледа парвенюшкия разкош на обзавеждането. Рафтовете по стените бяха отрупани с блестящи сребърни вази, пълни с изкуствени восъчни цветя, по стените висяха червени свитъци с текстове, възхваляващи богатството и влиянието на Яо. Прислужничката, която му поднесе чая, бе прилично облечена, но прекаленият й грим и втораченият поглед, с който го измери, издаваха бивша танцьорка. Не след дълго се появи Яо. Носеше тънка синя роба и обикновена черна шапка с прилепнали краища.
— Да тръгваме — предложи той. — Тази вечер съм доста зает, след вечерята ми предстои важна делова среща. За радост арабските угощения свършват доста рано.
— Какво ще ни поднесат там? — попита Цяо Тай, докато носилката им се клатушкаше по улицата.
— Всъщност обикновени неща, но посвоему вкусни. Наясно сте, надявам се, че кухнята им е съвсем различна от китайската. Опитвали ли сте нашия кантонски задушен октопод? А змиорката?
И започна подробно описание на споменатите ястия, така че устата на Цяо Тай се напълни със слюнка. След това премина на местните вина и напитки. Явно добре си угажда, мислеше си Цяо Тай. Въпреки че Яо си беше едно недодялано парвеню, в крайна сметка не беше неприятен. Когато слязоха от носилката пред простичката, боядисана в бяло будка до портата, Цяо Тай възкликна:
— Днес обядвах доста рано и вашите приказки събудиха вълчи глад в мен. Мога да разкъсам цяло печено прасе, честна дума!
— Шшт! — предупреди го Яо. — И дума не споменавайте за прасета. На мюсюлманите им е забранено дори да ги докосват. Смятат месото им за нечисто. И вино не им се позволява да пият, но пък си имат една друга напитка, която е доста приятна.
Докато обясняваше, Яо почука на вратата, украсена с железен обков във формата на риби. Отвори им стар гърбав арабин с чалма на ивици. Поведе ги през малък вътрешен двор до правоъгълна градина с ниски разцъфнали храсти, подкастрени във всевъзможни причудливи форми. Висок мъж излезе да ги посрещне. Тюрбанът и дългата развяваща се дреха искряха от белота на лунната светлина. Цяо Тай го позна: това беше човекът, който се бе скарал на арабските моряци на кея.
— Мир вам, Мансур! — весело се провикна Яо. — Позволих си да доведа със себе си един приятел, полковник Цяо от столицата.
Арабинът впи големите си блестящи очи в Цяо Тай. Бялото им рязко изпъкваше върху тъмнокафявата му кожа. Той изговори бавно на китайски със звучен глас:
— Мир на всички правоверни!
Цяо Тай си помисли, че ако поздравът се отнасяше само до мюсюлманите, това изключваше тях двамата с Яо и беше доста неучтиво. Но докато разсъждаваше върху въпроса, Яо и арабинът, надвесени над един красив храст, започнаха задълбочено да обсъждат разни градинарски тънкости.
— Благородният Мансур е голям любител на цветята, също като мен — обясни Яо, докато се изправяше. — Тези уханни храсти е донесъл собственоръчно от родината си.
Цяо Тай долови нежния аромат, който витаеше из градината, но арогантното посрещане, а и празният му стомах не го предразполагаха особено към съзерцаването на цветята. Той огледа смръщен къщата в дъното. Зад нея стърчеше минарето на джамията, ясно изрязано върху лунното небе, и Цяо Тай си помисли, че къщата на Мансур не е много далече от неговата странноприемница.
Най-сетне Мансур въведе двамата си гости в просторна постройка в дъното на градината. Фасадата й представляваше аркада от причудливо заострени сводове. Вътре Цяо Тай смаян установи, че мебелировката се състои единствено от масата за вечеря. Подът бе покрит с дебел син килим, в ъглите бяха нахвърляни копринени възглавници. От тавана висеше меден светилник с осем фитила. За негова голяма почуда цялата задна стена се закриваше от килим, прикрепен с медни халки за метален прът високо горе под тавана, вместо да бъде зашит към бамбукова летвичка, както си му беше редът.
Мансур и Яо седнаха с подвити крака на пода и след известно колебание Цяо Тай направи същото. Изглежда, Мансур бе забелязал неспокойния поглед на Цяо Тай, тъй като се обърна към него с грижливо отмерена интонация и любезен глас:
— Вярвам, че уважаемият гост няма да има нищо против да седне на пода вместо на стол.
— Като войник съм свикнал да понасям всякакви несгоди — хладно каза Цяо Тай.
— Ние намираме нашия начин на седене за доста удобен — ледено му отвърна домакинът.
Цяо Тай усещаше инстинктивна ненавист към този мъж, но не можеше да не признае, че е впечатляваща личност. Лицето му бе с изсечени черти, с тънък извит нос. Имаше дълги мустаци със завити нагоре краища според чуждоземската мода. Държеше раменете си подчертано изпънати, белият му халат плавно се диплеше върху гладките мускули. Очевидно беше човек, способен на изключителна издръжливост. За да прекъсне неловкото мълчание, Цяо Тай посочи ивицата странни орнаменти в горната част на стената и попита: