— Какво означават тези заврънкулки?
— Това е арабско писмо — припряно обясни Яо. — Свещен текст.
— С колко знака си служите? — попита Цяо Тай.
— С двайсет и осем — кратко отвърна Мансур.
— Велики небеса! — възкликна Цяо Тай. — И това е всичко? Ние имаме повече от двайсет хиляди.
Устните на Мансур се извиха в снизходителна усмивка. Той се обърна и плесна с ръце.
— Как, по дяволите, успяват да се разбират и да изразяват мислите си само с двайсет и осем знака? — обърна се шепнешком Цяо Тай към Яо.
— Нямат кой знае колко мисли за изразяване — с усмивка му прошепна Яо. — Ето, идва вечерята.
Влезе млад арабин, понесъл огромен кръгъл поднос от гравирана мед. На него имаше пържени пилета, кана и три малки чашки от цветен емайл. Младежът им наля някаква безцветна течност и след като се оттегли, Мансур вдигна чашата си:
— Добре дошли в моя дом! — тържествено ги поздрави той.
Цяо Тай отпи. Напитката беше силна и ухаеше на анасон. От пилетата се носеше апетитен аромат, но той се чудеше как ще се справи с тях, след като нямаше клечици за ядене. Изпиха по още няколко чашки, после Мансур и Яо разчупиха едно пиле с пръсти и Цяо Тай се присъедини към тях. Взе си едно бутче и трябваше да признае, че е превъзходно. След пилетата дойде блюдо от ориз, шафран, късчета агнешко, стафиди и бадеми. Цяо Тай хареса и това ястие. Хранеше се като другите — мачкаше ориза на топки и накрая изплакваше крайчетата на пръстите си в ароматизирана вода, поднесена в купички от прислужника. Когато привърши, се отпусна доволен на възглавницата и заяви:
— Чудесно наистина! Да пием по още едно — и след като пресушиха чашите, се обърна към Мансур: — Знаете ли, аз съм ви съсед. Отседнал съм в странноприемница „Петимата безсмъртни“. Всичките ли ваши съотечественици живеят в този квартал?
— Повечето. Ние обичаме да бъдем близо до светилищата си. Молитвите ни се изричат от върха на минарето и когато някой от нашите кораби навлиза в устието, палим сигнален огън и четем молитва за успешно пристигане — той отпи голяма глътка и продължи: — Преди петдесет години един близък човек на нашия пророк, Аллах да бди над него, пристигнал в този град и после починал в покрайнините, отвъд Североизточната врата. Много правоверни са се заселили там, близо до това свещено място, за да поддържат гроба му. Впоследствие нашите моряци започнали обикновено да се настаняват в шестте големи странноприемници около митницата.
— Запознах се тук с един китайски капитан — вметна Цяо, — който говори вашия език. Името му е Ни.
Мансур го стрелна с припламнали очи и отговори с равен глас:
— Бащата на Ни е китаец, а майка му е персийка. Персите не са добри хора. Нашите храбри воини начело с великия халиф ги смляха на кайма преди петдесет години в битката при Неавен.
Яо предложи по още една чашка и попита:
— Вярно ли е, че на север от владенията на халифа живеят хора с бяла кожа, сини очи и жълта коса?
— Това не може да са истински хора — възкликна Цяо Тай. — Сигурно са призраци или демони.
— Такива хора наистина съществуват — сериозно отвърна Мансур. — Освен това се сражават доста добре. Дори могат да пишат, но откъм неправилната страна. От ляво на дясно.
— Точно така правят и призраците — със задоволство заключи Цяо Тай. — В отвъдния свят всичко се прави обратно, не като в света на хората.
Мансур изпразни чашата си.
— Някои от тях са с червена коса — допълни той. Цяо Тай го изгледа въпросително. Явно този мъж бе пийнал доста, за да говори такива безумия.
— Какво ще кажете за малко арабски танци, Мансур? — с широка усмивка попита Яо. — Полковник, гледали ли сте някога арабски танцьорки? — обърна се той към Цяо Тай.
— Никога. Така добре ли танцуват като нашите?
Мансур се надигна.
— В името на Аллах! — възкликна той. — Вашият въпрос издава пълното ви невежество — той плесна с ръце и изрече нещо на арабски към прислужника.
— Наблюдавайте завесата — прошепна Яо на Цяо Тай. — Ако имате късмет, предстои ни истинско празненство.
Завесата килим се разтвори и в процепа се появи жена. Беше средна на ръст, единствената й дреха бе една черна превръзка с ресни около ханша, увиснала съвсем ниско долу. Един изумруд, поставен в пъпа на нежно окръгления й корем, проблясваше с кристалночист блясък. Тънкият й кръст подчертаваше тежестта на закръглените й гърди и заоблеността на бедрата. Кожата й бе с красив златистокафяв оттенък, но лицето й, въпреки че бе много изразително, не отговаряше на китайските представи за женска красота. Очите й, подчертани с черна линия, бяха твърде големи, алените й устни — прекалено пълни, а блестящата й синьо-черна коса се виеше на странни къдрици. Тази необикновена, некитайска външност отблъскваше и в същото време необяснимо привличаше Цяо Тай. Жената стоеше изправена и наблюдаваше компанията с леко повдигнати вежди. Изведнъж големите й влажни очи напомниха на Цяо Тай за една кошута, която преди много години бе убил по погрешка на лов.