— Достатъчно — прекъсна го Цяо Тай. — Не я карайте да ви чака. Току-виж избягала! — и щом остана сам, измърмори на себе си: — Което би било най-мъдро от нейна страна, струва ми се.
На следващата улица нае носилка и нареди на носачите да го отнесат до двореца на губернатора. Отпусна се назад върху възглавниците, заслушан в ритмичния ход на носачите, и се опита да подремне. Но щом затвори очи, пред погледа му закърши тяло арабската танцьорка, в ноздрите му нахлу дивото й ухание.
Глава VII
Съдията Ди пие чай с една изпаднала жена; двамата с Тао Ган правят смразяващо откритие
Съдията Ди и Тао Ган излязоха от двореца през една малка странична врата и се запътиха към главната улица на града. Двамата имаха вид на образовани мъже на средна възраст. Съдията носеше тъмносиня памучна роба и черен пояс, на главата си бе сложил прилепнала черна копринена шапка. Тао Ган бе с избеляла тъмнокафява роба и с неизменната си охлузена кадифена шапчица. След като подминаха административните сгради, двамата влязоха в първата гостилница, която се мярна пред очите им. Съдията Ди избра маса в дъното, откъдето можеха да наблюдават пъстрата тълпа.
— Ти поръчвай — каза той на Тао Ган, — нали говориш тукашното наречие! Да донесат голяма купа супа с пелмени. Казаха ми, че тук я приготвяли чудесно. И още раци с яйца, което също било местен специалитет.
— Да опитаме и кана от местното вино — предложи Тао Ган.
— Обикновено си доста въздържан — отбеляза съдията с усмивка. — Май Цяо Тай ти влияе зле?
— Ние с Цяо Тай доста често сме заедно — отвърна Тао Ган. — Откак нашият кръвен брат Ма Жун стана такъв домосед…
— Затова и не го взех на това пътуване. Радвам се, че най-сетне улегна и се задоми. Не искам да се впуска в авантюри, които могат да го помамят по старите пътеки. И трима стигаме, за да открием цензора.
— Той има ли някакви отличителни белези, или особени привички, господарю? Нещо, за което да се хванем, докато го търсим след малко в храма и около него?
Съдията Ди замислено поглади бакенбардите си.
— Хубав мъж е и, естествено, има самоувереното държание на висш сановник, който се движи в дворцовите кръгове. Езикът му също би могъл да бъде диря. Говори като типичен придворен с всичките им превзетости. Ха, тази супа наистина ухае прекрасно — и като си взе с пръчиците пелмен от купата, добави:
— Добър апетит, Тао Ган, разрешавали сме и по-сложни случаи!
Тао Ган се усмихна и се залови с апетит за супата. Когато привършиха с простото, но здраво ядене, изпиха по чаша силен фудзянски чай, платиха и си тръгнаха. По тъмните улици имаше по-малко хора, понеже бе часът за вечерния ориз. В западния квартал обаче улиците бяха оживени, а когато излязоха пред храма на Цъфтящата пагода, ги повлече весела тълпа. Млади и стари, празнично пременени, вървяха в една и съща посока. Съдията Ди сметна на пръсти:
— Днес е празникът на Гуанин, богинята на милосърдието. Храмът ще бъде претъпкан.
Веднага щом прекрачиха прага на главния вход, видяха, че храмовият двор наистина прилича на нощен панаир. Застланата с камъни пътека, която водеше до високото мраморно стълбище на монументалната предна зала, минаваше между две редици пилони с окачени на тях весели цветни гирлянди и фенери. И от едната, и от другата страна имаше сергии, отрупани с какво ли не: свещени книги, детски играчки, сладкиши, молитвени броеници… Улични продавачи на маслени питки си пробиваха път през навалицата, хвалейки стоката си с пронизителни крясъци. Съдията Ди огледа тълпата.
— Лош късмет! — ядосано каза той на Тао Ган. — Кого можем да открием в такава блъсканица! И къде е тази прочута пагода?
Тао Ган посочи към небето. Зад главната постройка на храма се издигаха деветте етажа на Цъфтящата пагода, висока три хиляди стъпки. Златното кълбо, което увенчаваше острия й връх, проблясваше на лунната светлина. Съдията Ди едва-едва чуваше нежния звън на малките сребърни камбанки, окачени по завитите стрехи на деветте етажа.
— Красива постройка! — със задоволство отбеляза съдията.