Съдията Ди изгледа втренчено Тао Ган. Обърна се строго към монаха:
— Аз съм офицер от съдилището, а човекът, с когото трябваше да се срещна тук, бе специален агент, който вероятно се е преоблякъл като просяк. Искам незабавно да видя тялото.
Монахът го изгледа уплашен. Почти заекваше, когато каза:
— В погребалната зала е, в западното крило, ваше превъзходителство. Ще го кремират след полунощ, за да не е през днешния благословен ден — той повика един послушник и му нареди: — Заведи двамата господа до моргата.
Момчето ги изведе на малък пуст двор. От другата му страна чернееше ниска мрачна постройка, долепена до внушителната външна стена на храмовия комплекс. Послушникът бутна тежката врата и запали свещта, която стоеше на перваза на прозореца. Върху дървено магаре от нерендосани дъски лежаха два трупа, невидими под покривалата от грубо платно. Послушникът подуши въздуха с погнусена гримаса.
— Добре, че ще ги изгорят тази нощ! — промърмори той. — На тая жега…
Съдията Ди не му обърна внимание. Повдигна края на покривалото от по-близкото тяло. Отдолу се показа брадато подпухнало лице. Съдията побърза да дръпне обратно платното и откри главата на другото тяло. В същия миг замръзна. Тао Ган грабна свещта от послушника, приближи се до масата и освети бледото лице. Качулката се беше изхлузила, по челото висяха влажни кичури коса. Но дори и в смъртта лицето пазеше високомерното си надменно изражение. Съдията Ди се извърна към послушника и почти му изкрещя:
— Доведи главния монах и настоятеля! Веднага! Вземи това и им го предай.
Той бръкна в ръкава си и подаде на слисания послушник една от големите си червени визитни картички, изписана с пълното му име и всички постове. Послушникът изчезна моментално. Съдията Ди се наведе над главата на покойника и внимателно разгледа черепа. Изправи се и каза на Тао Ган:
— Не виждам никаква рана, дори и следа от натъртване. Дай аз да държа свещта и открий цялото тяло.
Тао Ган смъкна покривалото, съблече дрипавия елек и парцаливите панталони. Други дрехи нямаше. Тао Ган внимателно разгледа гладката кожа, изваяното мъжко тяло. Съдията Ди също го съзерцаваше мълчаливо, вдигнал свещта. След като обърна трупа и огледа гърба, Тао Ган поклати угрижено глава:
— Не — каза той, — никакви белези от насилие, никакви петна, никакви изгаряния. Ще видя в дрехите — той отново зави тялото и претърси джобовете на елека и ръкавите. — Какво намираме тук? — възкликна той и извади от ръкава малка клетка от сребърен филигран. Тя беше смачкана наполовина, вратичката зееше отворена.
— Това е клетката, в която цензорът държеше щуреца си — прегракнало изрече съдията. — Нещо друго няма ли?
Тао Ган продължи обиска си:
— Нищо — измърмори той.
Отвън се разнесоха гласове. Вратата се отвори, влезе един монах. Беше висок и представителен, с внушителна фигура и шафраненожълта роба. На раменете му висеше пурпурен епитрахил. Той се поклони дълбоко и светлината на свещта проблесна по безукорно избръснатия му череп. До главния монах коленичи и настоятелят на храма. Зад двамата през вратата любопитно надничаха множество монаси. Съдията Ди извика на главния монах:
— Нали наредих да дойдете само вие и настоятелят! Всички други да си отидат!
Уплашеният настоятел отвори уста, но от нея излязоха само неразбираеми звуци. Главният монах извика на монасите да се разпръснат веднага.
— Затворете вратите! — заповяда съдията Ди и се обърна към настоятеля: — Успокойте се, човече! — той посочи труповете и попита: — Как е починал този мъж?
Настоятелят се посъвзе и отвърна с треперещ глас:
— Ние… ние… сме в пълно неведение относно причината на смъртта на този човек, ваше превъзходителство. Тези клетници ни ги докарват вече мъртви и ние от милосърдие ги кремираме…
— Ваше задължение е да познавате закона — прекъсна го студено съдията. — Не ви е разрешено да кремирате никое тяло безплатно или по друг начин, без да сте проверили смъртния акт, съответно заверен от съдилището.