— Ясно си давам сметка, че посещението ми не е в съответствие с ритуалите, които са длъжни да съблюдават висшите длъжностни лица, господин Лян. Но много ми се иска да видя дома на един национален герой. Освен това винаги предпочитам да разговарям с хората в естественото им обкръжение. Това е навик, останал ми от дните, когато бях окръжен съдия. Водете ни, моля ви.
Лян отново се поклони:
— Негово превъзходителство ще ми позволи, надявам се, да му покажа библиотеката на покойния ми баща. Запазил съм я непроменена.
Те изкачиха мраморното стълбище и прекосиха мрачно преддверие между две редици огромни колони. После минаха през цветна градина и влязоха във втора двуетажна сграда, още по-голяма от първата. Пестеливото обзавеждане се състоеше от солидни старинни абаносови мебели с инкрустации. По стените висяха изображения на морски битки. С изключение на един стар прислужник, който се завтече към тях, не се показа никой…
— Не се ли нуждаете от повече служители за поддържането на тази великолепна резиденция? — попита съдията, след като пресякоха и втори вътрешен двор.
— Не, ваше превъзходителство, защото ползвам едното крило. Идвам тук само през нощта, денем съм в градския си кабинет — той замълча и продължи с усмивка: — Досега непрекъснато съм бил толкова зает с работата си, че все отлагах създаването на семейство, но догодина ще навърша трийсет и пет години и възнамерявам да предприема тази важна стъпка. Ето, вече влизаме в крилото, където всъщност живея. Библиотеката на моя баща е в дъното.
Старият служител ги поведе по широк коридор, застлан с килим. След него вървяха Лян Фу, съдията Ди и префектът, а Тао Ган завършваше процесията. Коридорът ги изведе първо в бамбукова градина, където шумолящите листа на високите дървета хвърляха прохладна сянка. След това стигнаха до едноетажна постройка. От лявата страна на коридора широките прозорци гледаха към езерце с камъни, а отдясно зад лакиран в черно парапет се редяха затворени стаи. Плъзгащите се прозорци бяха покрити с тънка бяла хартия. Изведнъж Тао Ган дръпна съдията Ди за ръкава и възбудено прошепна в ухото му:
— Видях сляпото момиче. Във втората стая, край която минахме. Четеше книга.
— Иди и я извикай! — кратко нареди съдията.
Тао Ган се втурна обратно назад, а съдията Ди обясни на господин Лян:
— Моят помощник ми напомни, че съм забравил ветрилото си. Да изчакаме малко. Колко е красиво това малко езерце с камъни!
Зад тях се разнесе ядосан женски вик.
— Какво става? — извика Лян.
Той се завтече бързешком назад, следван от съдията Ди и префекта. Тао Ган, стиснал здраво парапета, стоеше пред втората стая и гледаше с безмълвно удивление красива млада жена, седнала в елегантно обзаведена стая. В дъното се виждаше параван с нарисуван на него пейзаж. Жената се обърна гневно към Лян:
— Какъв е този безочлив мъж? Отварям прозореца, за да влезе светлина, а той се появява изведнъж и започва да ми вика, че съм го била измамила!
— Стана грешка! — побърза да обясни Тао Ган на съдията. После тихо добави: — Много прилича на нея, но не е същата.
— Коя е тази дама, господин Лян? — запита съдията.
— Това е сестра ми, ваше превъзходителство. Съпругата на префекта.
— Когато разбра, че аз ще придружавам дотук негово превъзходителство — обясни префектът, — жена ми реши също да дойде и да хвърли един поглед на старата си моминска стая.
— Ясно — отвърна съдията Ди и се обърна към госпожа Бао: — Моля за извинение, госпожо. Моят помощник ви е сбъркал с друга жена — и като хвърли любопитен поглед към отворената книга на масата, добави: — Виждам, че четете поезия. Чудесно занимание за свободното време. Облагородява стила.
— Поезия? — Бао изгледа ококорен жена си.
Тя побърза да затвори книгата и с известна рязкост отвърна:
— Просто ми попадна.
Съдията Ди отбеляза, че е много хубава. Имаше миловидно и чувствено лице със същите дълги извити вежди, които придаваха на брат й леко женствен вид. Тя го погледна срамежливо и каза:
— За мен е чест да се срещна с негово превъзходителство…
— Вашият съпруг каза, че познавате момичето, което продава щурци — прекъсна я Ди. — Иска ми се да поговоря с нея.
— Ще й предам, когато я видя отново, ваше превъзходителство — каза тя, погледна притеснено префекта и добави: — Преди малко съпругът ми ме наруга, задето не съм й поискала адреса, но тя ми каза, че почти всеки ден е на пазара, така че…
— Благодаря ви, госпожо. Довиждане.
Когато се отдалечиха, съдията Ди попита Лян: