— Хиляди благодарности. И вземи да теглиш един хубав ритник в задника на господаря си утре сутринта. Това ще го изненада много приятно.
Докато водеше Цяо Тай към източната врата на пазара, Тао Ган каза сърдито:
— Трябваше да се сетя за това. Изпитната зала е две преки по-нататък на изток и заема цял площад. Там има стотици килии, тъй като всяка есен в Кантон се събират кандидати от цялата провинция. Сега сградата е празна и е идеално място за скривалище, като в същото време там можеш да хванеш и добри щурци!
— Не се ли охранява?
— Има сигурно пазач, но той едва ли върши нещо. Няма бандит или просяк, който ще посмее да дири подслон там. Нали знаеш, че всички изпитни зали се обитават от призраци?
— Велики небеса, вярно ли е!? — възкликна Цяо Тай.
Той си припомни, че всяка година по време на публичните литературни изпити, провеждани из цялата империя, множество бедни студенти се самоубиват след продължителния къртовски труд над класическите произведения и след залагане на цялото семейно имущество при непосилна лихва, за да могат да продължат обучението си. Който издържи успешно изпитите, веднага заема държавен пост и проблемите му се разрешават, но провалилите се могат в най-добрия случай да се надяват на още една година робски труд, обикновено придружен с финансово разорение и като капак — с позора, че са се провалили. Затова нерядко, осъзнавайки в заключената килия, че не ще успее да се справи с въпросите, студентът посяга на живота си. Цяо Тай неволно ускори крачка. Спря до една сергия и купи малък фенер.
— Сигурно вътре ще е пълна тъмница — обясни той на Тао Ган.
Двамата напуснаха пазара през източната му врата. Не след дълго стигнаха до изпитната зала.
Сляпата стена на двора се простираше по цялата дължина на мрачната безлюдна улица. Близо до ъгъла имаше голяма червена порта, единствен вход към комплекса. Двете големи крила бяха затворени, но малката странична вратичка зееше леко открехната. Цяо Тай и Тао Ган се вмъкнаха вътре и първото, което забелязаха, беше блещукаща светлинка откъм къщата на пазача. Двамата минаха безшумно под прозореца и поеха бързешком по калдъръмената алея, която пресичаше двора от север на юг.
Под процедената лунна светлина алеята се простираше напред сякаш до безкрай. От двете страни се точеха нескончаеми редици еднакви врати и тук-там — тесни алеи. Във всяка килия имаше чин и стол. Сутринта на изпита вътре вкарваха един студент с кутия храна за през деня. Преди това внимателно го претърсваха за миниатюрни речници или нещо друго, от което да преписва, връчваха му листовете с изпитните въпроси и запечатваха след него вратата. Отваряха я надвечер, за да съберат изписаните страници. През есента, по време на сесията, наоколо гъмжеше от народ. Сега мястото беше пусто като гробница.
— Колко от тези проклети килии ще трябва да претърсим? — наежен попита Цяо Тай, на когото никак не харесваше мястото със злокобната си атмосфера.
— Двеста, триста… — весело отвърна Тао Ган. — Но първо да се поогледаме.
Проследявайки номерата, изписани на вратите, двамата установиха, че килиите са подредени в квадрати около павирания двор. В средата му се издигаше импозантна двуетажна сграда — изпитната зала, където се събираха екзаминаторите, за да проверяват и да оценяват писмените работи. Тао Ган спря, махна към сградата и каза:
— Далеч по-добре е там да се скрие човек, отколкото в тия душегубки. Вътре има кушетки, маси, столове и какво ли още не.
Цяо Тай не отговори, вторачен към източния ъгъл в един балкон на втория етаж. После прошепна:
— Шшт! Там нещо шавна…
Двамата се взряха напрегнато в балкона. Закриваше го дървена решетка, зад която едва прозираше очертанието на малък прозорец. Завитият край на покрива се очертаваше като изрязан върху звездното небе, но вече нищо не помръдваше. Двамата претичаха безшумно през двора, изкачиха се по мраморното стълбище и се прилепиха до вратата, така че стряхата им пазеше сянка и ги правеше невидими. Тао Ган установи, че вратата не е заключена, бутна я леко и двамата хлътнаха в непрогледна тъмница.
— Ще запаля фенера — прошепна Цяо Тай. — Все едно е дали свети, важното е да не вдигаме шум.
Светлината на фенера разкри просторна зала с осмоъгълна форма. Насреща в дъното се издигаше разкошен като трон подиум, от който главният екзаминатор обявяваше резултатите. Над него висеше огромна, лакирана в червено дъска със следния надпис: „Нагоре, срещу течението, се стига до Нефритовата врата.“ Това означаваше, че студентът ще издържи изпита, ако подражава на неотклонното упорство на шарана, потеглящ всяка година срещу течението. В двата края на залата се виждаха стълби. Те се изкачиха по дясната на втория етаж.