Тао Ган се взираше притеснено в лицето на съдията всеки път, когато той минаваше край него, сякаш забравил напълно за двамата си помощници. Накрая се спря пред най-близкия прозорец и остана изправен с ръце на гърба, загледан навън в обляната от яркото утринно слънце градина на двореца. Тао Ган дръпна Цяо Тай за ръкава и му каза шепнешком за предстоящия арест на Яо Тайкай. Цяо Тай кимна разсеяно. Изведнъж съдията Ди се обърна. Пристъпи към тях и каза кратко и отривисто:
— Открадването на тялото е първата грешка на престъпника, при това фатална. Сега разбирам неговата извратена природа. На прав път съм бил, но нещо много важно ми се губеше. Вече виждам в ясна светлина всички събития. Веднага ще се изправя очи в очи с този негодник и ще го накарам да признае кои са подбудителите му! — той замълча и добави намръщено: — Не мога да пристъпя незабавно към арест, защото той е решителен мъж и е по-вероятно да се самоубие, отколкото да ми даде сведенията, от които толкова се нуждая. Нищо чудно да се е заобиколил с верни хора и затова трябва да взема съответните мерки. Ти, Тао Ган, ще дойдеш с мен. Цяо Тай, иди да повикаш четиримата агенти и капитана от дворцовата гвардия.
Глава XXII
Съдията Ди анализира партия шах в едно светилище; неговата школа се оказва по-добра от кантонската
Челният носач на паланкина дълго чука, преди високата порта с две крила да се открехне. На прага се показа сгърбената фигура на стар прислужник. Той дълго се взира със замъглени очи в двамата посетители.
— Моля, съобщете на господаря си за нашата визита — любезно се обърна към него съдията Ди. — Кажете му, че сме дошли неофициално. Искам да го видя за няколко минути.
Прислужникът въведе съдията и Тао Ган във второто преддверие и ги помоли да седнат за малко на една от огромните абаносови пейки с резба, а самият той се потътри нататък. Съдията започна безмълвно да оглежда грамадните пъстри стени, бавничко поглаждайки дългите си бакенбарди. Тао Ган тревожно местеше очи от съдията към вратата и обратно. Съдията отдавна бе привършил огледа си, когато прислужникът се появи отново.
— Моля, насам — с хриплив глас ги покани той. Поведе ги по някакъв коридор към западното крило през една безлюдна наглед част на дома. Не срещнаха никого в двете празни дворчета с блеснали на слънцето бели плочници, които прекосиха едно след друго. В дъното на третото старецът тръгна по хладен здрачен коридор. Излязоха в подножието на широка дървена стълба, почерняла от годините. Изкачиха се по нея и прислужникът спря да си поеме дъх, преди да продължи мъчителното си изкачване по две други стълби, разположени една над друга, все по-стесняващи се. Най-сетне излязоха на обширна площадка. Лек ветрец нахлуваше през решетките на високите прозорци. Очевидно бяха стигнали най-горния кат на нещо като кула. На дъсчения под нямаше килим, виждаха се само две кресла с високи облегалки и масичка за чай между тях. Над двукрилата врата в дъното върху черната стена изпъкваше огромна дъска с четири йероглифа, изваяни във внушителния калиграфски стил от времето на бившия император: „Зала на предците на рода Лян.“
— Господарят очаква негово превъзходителство вътре — съобщи прислужникът, отваряйки вратата.
Преди да влезе, съдията Ди направи знак на Тао Ган, който се насочи към едно от креслата до масичката.
Посрещна го тежкият аромат на индийски благовония. Той идваше от голяма бронзова кадилница, поставена на високия олтар в дъното на мъждиво осветената от два свещника зала. Под олтара бе сложена разкошна старинна жертвена маса, приготвена за възпоменателна служба. Отпред до ниска масичка седеше Лян Фу, облечен в официална роба от тъмнозелен брокат, с висока шапка, която показваше, че е издържал успешно литературните изпити. Той се изправи бързо и тръгна срещу съдията.
— Надявам се, че всички тези стъпала не са ви затруднили много, ваше превъзходителство — с любезна усмивка каза той.
— Ни най-малко — побърза да го увери съдията. Хвърли един бърз поглед към портрета на адмирал Лян в естествен ръст с пълно бойно снаряжение, който висеше на отсрещната стена, и добави: — Дълбоко съжалявам, че прекъсвам помена за вашия покоен баща.
— Негово превъзходителство е добре дошъл по всяко време — спокойно го увери Лян. — А и покойният ми баща едва ли би се сърдил заради прекъсването, защото винаги поставяше официалните си задължения над семейните дела, за което може да ви увери синът му. Моля, заповядайте.