— Ясно — каза съдията Ди. — Значи, чаят. Признавам си, че очаквах по-изобретателен начин. Някоя тайна врата или нещо, което пада от тавана… Нали забелязахте, че се опасявах от това и преместих стола си.
— Но не забравихте и добрия стар номер с отровата в чая — снизходително се усмихна Лян. — Разменихте чашите, както се и надявах, докато стоях с гръб към вас. Разбира се, това е рутинна мярка за опитен следовател като вас. Само че отровата беше в моята чаша. Вашата беше пълна с най-безобиден чай. И така, вие погълнахте отровата и понеже дозата е много точно отмерена, тя започва да действа сега. Не, не, не се движете! Ако се изправите, ще ускорите действието й. Не усещате ли тъпа болка в сърдечната област?
— Не — сухо отвърна съдията Ди. — И няма да усетя. Нима не ви казах, че имате нагласата на шахматист? Шахматистът разсъждава в обвързана последователност. Ясно ми беше, че ако изберете отрова като оръжие, никога няма просто да я сипете в моята чаша. Уверих се в това, когато забелязах, че вашата чаша има пукнатина, за да бъдете сигурен, че съм извършил размяната. Затова направих втора размяна. След чашите, и съдържанието им. Излях отровата в това тасче с шахматни фигури, а безобидния чай — в напуканата чаша. След това пресипах отровата от тасчето в моята чаша, която стана ваша. Можете и сам да се уверите — той вдигна тасчето и Лян погледна към мокрите фигури.
Лян се изправи рязко и тръгна към жертвената маса. На половината път се олюля, краката му се подгънаха, дланите му се вкопчиха в гърдите.
— Царицата! Искам да я видя… Аз… — гласът му се задави в хъхрене.
С препъване успя да се хване за ръба на жертвената маса. Пое си дълбоко въздух и в същото време тялото му се сгърчи конвулсивно. Той падна, повличайки надолу покривката. Жертвените съдове се посипаха на пода с глух трясък.
Глава XXIII
Една сестра пристига твърде късно, за да помогне на брат си; един сановник се сдобива с две големи дъщери наведнъж
Вратата се отвори с трясък и вътре нахълта Тао Ган. Той замръзна на място, когато видя съдията Ди, сведен над проснатото тяло на Лян, да преслушва сърцето му. То не биеше. Когато съдията започна да претърсва дрехите на Лян, Тао Ган прошепна:
— Как умря, господарю?
— Повярва ми, когато му казах, че е изпил предназначената за мен отрова, и от шока получи сърдечен удар. Така е по-добре! Той знаеше държавни тайни, които не биваше да стигат до никого — и разказа набързо на Тао Ган за размяната на чашите. — Изсипах отровата в тасчето с фигурките и Лян видя, че те са влажни, но не надникна, за да види, че вътре всъщност е цялото съдържание на пукнатата чашка. Вземи го със себе си — в това време измъкна от кожената й кания дълга, остра като бръснач кама, която откри в ръкава на Лян, и добави: — И това вземи. Внимавай, на върха има някаква кафява капка.
Тао Ган измъкна парче навосъчена хартия от ръкава си, зави тасчето и камата и каза:
— Всъщност трябваше да го оставите сам да изпие отровата, господарю! Ами ако се бе усъмнил? Сигурно е щял да ви убие с този отровен нож. Достатъчна е била съвсем лека драскотина.
Съдията Ди потръпна.
— Докато си мислеше, че пия чай, гледах да стоя на достатъчно разстояние от него… — и след известно мълчание добави: — С годините човек престава да е толкова сигурен, Тао Ган. Все повече е склонен да се осланя по най-важните въпроси на онова, висшето съдилище…
На площадката стоеше нежна млада жена, облечена в обикновена тъмнокафява роба. Празните й очи гледаха право напред.
— Току-що се яви, господарю — побърза да обясни Тао Ган. — За да ни предупреди за Лян…
— Брат ви почина, госпожице Лян — мрачно каза съдията Ди. — Получи сърдечен удар…