— Кантон си е същият, но ти погледни мен. Аз съм не просто чиновник със звание, а и състоятелен човек. Със солидно състояние, смея да заявя.
Той сръчно нагласи шапката си, кимна високомерно на жестокото каменно лице и влезе в двора на храма. На минаване покрай главната зала надникна вътре и през трепкащите светлинки на големите червени свещи зърна групичка поклонници, които слагаха нови ароматни пръчици в големия бронзов съд върху високия олтар. През плътния синкав дим му се мярна високата позлатена статуя на брадатото божество на войната, размахало дълъг меч. Тао Ган презрително сви устни. Той не си падаше по военната храброст. Не притежаваше нито силата, нито масивната фигура на своя колега Цяо Тай и никога не бе носил оръжие. Но отсъствието, на какъвто и да е страх и бързите реакции го превръщаха в не по-малко опасен противник. Продължи нататък, заобиколи главния павилион и излезе през задната порта на храмовия комплекс. Припомни си, че най-големият градски пазар бе на север от храма, и си каза, че няма да е зле да хвърли един поглед и там, преди да излезе на главната улица, за да продължи по нея до двореца на губернатора в северната част на града.
Кварталът зад храма бе от бедняшки дървени къщи. Отвред долитаха викове и смях, носеше се миризмата на евтина пържена мас. Не след дълго улицата изведнъж притихна. Къщите от двете страни бяха изоставени, повечето полуразрушени. Купчини нови тухли и делви с хоросан, разположени на равни разстояния една от друга, говореха, че нов строителен проект вече е в действие. Той на няколко пъти се обръща назад, но не забеляза никого. Продължи пътя си спокойно, като загръщаше кафтана плътно около кокалестото си тяло въпреки задухата. Зави в една пряка и в мига, когато до ушите му достигна все още далечната гълчава на пазара, забеляза някаква суматоха напред. Точно под фенера, увиснал на ръждива стойка над една врата, двама чорлави негодници се бореха с някаква жена. Докато тичаше към тях, Тао Ган видя, че единият я държи отзад, запушил с една ръка устата й, докато с другата извиваше нейната зад гърба й. Вторият бе разтворил роклята й и мачкаше красивата й гръд. Когато се опита да разхлаби пояса й, тя го ритна жестоко в крака. Но мъжът отзад изтегли главата й, а другият я удари силно в диафрагмата.
Тао Ган вече бе при тях. С дясната си ръка грабна една тухла от близката купчина, а с лявата загреба шепа негасена вар от най-близката делва. Приближи се на пръсти до мъжа, който държеше жената отзад, и му нанесе страхотен удар с ръба на тежката тухла в рамото. Той пусна момичето и закрещя, притискайки раздробените си кости. Вторият разбойник се обърна към Тао Ган, стиснал дръжката на ножа в пояса си.
Тао Ган мигновено хвърли негасената вар в очите му и той зави от болка, притискайки длани към лицето си.
— Арестувайте тия негодници! — изрева Тао Ган. Разбойникът със счупеното рамо хвана за ръката виещия си другар и го задърпа надолу по улицата. Двамата хукнаха презглава.
Момичето придърпваше роклята около себе си и се опитваше да си поеме дъх с широко отворена уста. Той бегло си даде сметка, че е доста хубава и че косата й е прибрана на тила в прическата на неомъжените девойки. Стори му се на около двайсет и пет години.
— Бързо да вървим към пазара — рязко й извика той на кантонски диалект, — преди тези двамата да разберат, че ги изиграх.
Тя като че ли се колебаеше и той хвана ръкава й и я задърпа към шумното пазарище.
— Да се разхождате в такъв пуст квартал, госпожице, означава просто сама да си търсите белята — нахока я Тао Ган. — Или познавате тия двама главорези?
— Не, сигурно бяха някакви скитници — отвърна тя с мекия глас на образована жена. — Идвах от пазара и минах оттук, защото е по-прекият път до храма на бога на войната. И тогава налетях на тях. Те ме оставиха да ги задмина и изведнъж ме сграбчиха изотзад. Много ви благодаря за помощта, толкова навреме дойдохте!
— Благодарете на щастливата си звезда — промърмори Тао Ган. Когато излязоха на претъпканата улица, която минаваше от южната страна на пъстро осветения пазарен площад, той добави: — По-добре да отложите посещението си в храма за през деня. Довиждане.
Понечи да тръгне по алеята между сергиите, но момичето постави длан върху неговата и попита смутен:
— Моля ви, бихте ли ми казали името на магазина до нас? Сигурно е зарзаватчийница, защото усещам аромата на мандарини. Ако зная къде сме, мога и сама да намеря пътя.