Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът
На Фриц Либер и Доналд Е. Уестлейк
Благодарности
Бих искал да благодаря на Фелиша, Джуди и Рейчъл за очевидното; на Елеанор за обичайното; и на Рей затова, че позволи да си взема от моите играчки, за да си поиграем с тях в задния му двор.
Джоел Розенберг
Както обикновено, задължен съм на първоначалните създатели на Мидкемия и отново им благодаря.
Също така искам да благодаря на онези, които ме крепяха през последните две години, знаете кои сте.
И бих искал да благодаря на Джоел за клонирането на трима от любимите ми герои от неговата вселена и прехвърлянето им в моята. Не са точно „Тримата мускетари“, но са трима от най-забавните негодници за една хубава история.
Реймънд Фийст
Глава 1
Нощ
Беше тъмна и бурна нощ. Дърайн нямаше нищо против.
Не че богинята Килиан, чиято сфера беше времето, го питаше за мнение. Както и който и да било от боговете — и от смъртните, между другото.
За повече от двайсет години войнишки живот, било то обвързан с васална вярност или наемнически — както и през смътно запомненото време, преди да хване меча и лъка — малцина от началниците на каквото и да било питаха Дърайн за мнения, преди да си вземат решенията.
И за това нямаше нищо против. Хубавото на войнишкия живот бе, че човек можеше да се съсредоточи върху малките, но прости решения, например накъде да насочиш следващата забивка на меча си, а да остави големите решения за други.
Все едно, нямаше смисъл да възразява: оплакването не правеше нощта по-топла, мърморенето не спираше лапавицата, ругатнята не пречеше на леда да се лепи по натежаващото му все повече връхно палто от корабно платно, докато вървеше полузаслепен по калната улица.
Кал.
Калта като че ли вървеше с Ламът, както солта върви с рибата.
Но Дърайн и за това нямаше нищо против. Газенето през полузамръзналата кал си беше просто част от занаята, а тук и сега тя поне беше най-обикновена гадна киша, не онази отвратителна кал, получена от пръст, омесена с кръвта и лайната на издъхващи мъже. Виж, гледката и особено миризмата на онази кал можеше да задави дори Дърайн, а през живота си беше виждал предостатъчно от нея.
Това, за което не беше съгласен, бе студът! Беше скапано студено. Пръстите на краката му бяха престанали да чувстват студа и болката, а това не беше добре.
Местните приказваха за „затопляне“, нещо, което явно очакваха, след като средата на зимата бе зад гърба им. Дърайн вдигна очи към лапавицата, биеща в лицето му, и реши, че „затоплянето“ е доста странно. Според него тази сипеща се от небето полузамръзнала гадост не беше никакво затопляне. Да, преди поредната буря имаха три дни ясно небе, но промяна във въздуха нямаше: все още си беше скапано влажен и скапано студен.
Твърде студен за боеве може би?
Е, да, може би за Буболечките и за цураните, а това беше добре. Бяха се били на север с цурани, таласъми и Буболечки и цураните, таласъмите и Буболечките за избиване вече като че ли бяха попривършили — поне наоколо, — а щом нещата се позатоплеха достатъчно, беше време да им платят — на него и на другите — и да си хващат пътя.
Няколко месеца гарнизонна служба досега си беше съвсем добре. Всъщност докато стояха заклещени тук, Дърайн предпочиташе гарнизонната служба пред това да му се плати накуп и да трябва да си харчи парите за ядене и спане. Идеалното положение за Дърайн беше графът да плаща до хипотетичното затопляне за всичко, освен за пиене и курви — това ограничение вмъкваше само защото не смяташе, че дори Пайроджил ще може да измисли начин да изкрънка от работодателя ейл и курви — а после да им плати заплатите в деня, в който тръгнат на юг за Илит и да вземат кораб за по-топли места.
Което правеше настоящето почти идеално, въпреки калта и студа.
Тежките сражения напоследък уж се водеха при Крудий, което означаваше, че единственото място, накъдето тримата със сигурност нямаше да заминат, беше Крудий. Напролет каперът „Мелани“ тръгваше за Илит. На капитан Торн можеше да се разчита за бърз превоз, както и че няма да се опита да ги убие насън. Щеше да е нездравословно, както беше схванал предшественикът на Торн в мига, в който Пайроджил заби нож в десния му бъбрек, докато покойният капитан стоеше с меч в ръка над онова, което беше взел за спящия Дърайн. След като Торн дължеше капитанството си на мнителния нрав на Дърайн и приятелите му, според него трябваше да се навие да ги превози и безплатно.
Докъде обаче?
Все едно, това не беше грижа на Дърайн. Кетол и Пайроджил да му мислят за това. Кетол все щеше да може да намери някой, на когото му трябват трима мъже, знаещи с коя част от меча се сече и с коя се маже маслото на филията. А Пайроджил все щеше да може да договори цена, която да е поне веднъж и половина по-висока от онова, което работодателят си е мислел, че е готов да плати. От Дърайн се очакваше само едно: да убива хора.