— Човек все може да се надява. — Усмивката му избледня. — Каза „първо“. Което предполага, че има и второ.
Пайроджил кимна.
— Имам… един въпрос към теб.
— Хм, не харесва това колебание. Не съм забелязал да си свенлив, напоследък.
— Тогава ще съм груб: за какво те търсят?
Лицето на Майло се изопна.
— Не разбирам за какво говориш.
— Разбираш, разбираш. Мисля, че има цена за главата ти, и то тукашна, и искам да знам заради какво е.
— В никакъв случай за убийство, това мога дати кажа — изсумтя Майло. — Ако имаше такова нещо като цена за главата ми, тук или където и да е. Но няма.
— Много добре: няма цена за главата ти, и обещавам да те предупредя честно, когато следващия път се видя с пристава — който между другото все още е затворен от снега в село Кернат. Но ако все пак има такова нещо, за какво би могло да е?
— Не бих могъл да кажа. — Майло сви рамене. — Но ако трябваше да предполагам как някой друг може да се е вкарал в такова… затруднение…
Пайроджил кимна.
— Разбира се. Някой друг.
— Е, този някой друг може да е имал различна, хм, професия, когато е бил по-млад и по-глупав. Такава, която се е плащала адски по-добре от войниклъка при това — крадец, да речем. Може би някой е напуснал града тъкмо навреме, преди няколко години, след като е трябвало да напусне много набързо и да отнесе свидетелствата със себе си. И може да е открил, че тази професия се отплаща добре по други места също, и да е понаучил няколко други трика от друг занаят междувременно. Може да се случи.
— Да, би могло. — Пайроджил кимна. — Но защо изобщо е трябвало да се връща?
— Не знам. — Майло сви рамене някак прекалено небрежно. — Навярно не е трябвало. Знам, че аз не бих се върнал.
— Но ние не говорим за теб; говорим за този някой друг.
— Ами… може би когато е избухнала войната, само може би, той си е спомнил, че си е имал някога дом, роден край. — Майло преглътна, макар че спокойното му изражение изобщо не се промени. — Може би си е спомнил за тези неща, въпреки че е било отдавна, и просто може би е поискал да… ъъъ, убие един или двама, или може би дори десетина от кучите синове, нахлули в дома му и в родния му край.
— Но навярно не е могъл да се покаже съвсем открито и да се запише в редовните, и евентуално да се озове в гарнизона на същия град, който е бил напуснал толкова… набързо.
— Да, едва ли му е било възможно.
Очите на Майло се замъглиха.
— Но все пак навярно наистина е искал да направи нещо с това цуранско нашествие, дори да не е могъл да направи много — в края на краищата бил е обикновен човек и единственото, в което наистина е бил добър, не е могло с нищо да помогне на войната. — Сви отново рамене. — Но не бих искал да знам нищо за това.
— Разбира се — отвърна Пайроджил. — Не че щеше да значи кой знае какво, след като приставът е извън града, а и бездруго едва ли има такъв човек в Ламът.
— Надявах се, че ще го погледнеш по този начин, капитане — каза Майло с повече заплаха, отколкото надежда в гласа.
— Това несъществуващо лице — чудя се на кой ли барон може да е бил васал… не на барон Морей или на някой друг барон, надявам се?
Майло поклати глава.
— На никой, бих предположил, ако трябваше да предполагам. Бих допуснал, че този човек е бил градски жител, роден и отраснал в Ламът или в някое близко градче, а не крепостник на някой барон. — Вдигна очи към Пайроджил. — Не повече, отколкото ние с теб, нали?
Пайроджил кимна.
— Бих го допуснал. Е, няма да е зле да идеш да помогнеш на Макин да събере капитаните и го накарай да почне с тях, после искам да се върнеш тук да видиш какво можеш да измъкнеш от Визтрия, докато аз се разправям с Лангахан.
Лицето на Майло светна.
— Това май звучи по-забавно от разговори за някой друг. — После сви устни. — Тъмниците, викаш. Никога не съм си падал много по тъмници, по една или друга причина, но този път поне ще съм от правилната страна на решетките. Мислиш ли, че капитаните ще знаят нещо полезно?
— Ммм… не. — Пайроджил поклати глава. — Много се съмнявам, а и дори да знаят, на мен едва ли ще кажат нещо повече, отколкото на теб. Но човек никога не знае — а и може да имам още нещо за теб, по-късно.
— Знаеш ли… — Майло въздъхна. — Боях се, че ще кажеш точно това.
Дърайн се натъкна на Кетол в доскорошния апартамент на барон Морей.
Бюрото в дневната все едно беше близнакът на онова в подземията. Книгите, струпани на него, изглеждаха същите, които Дърайн беше видял на бюрото на барона долу — вероятно бяха същите, като си помисли човек; едва ли баронът държеше еднакви книги — и бяха подредени на същото място в предния десен ъгъл.