Стигнал беше някъде до средата на рафтовете, когато забеляза, че Кетол го гледа ядосано.
— Няма ли начин наистина да се заловиш с нещо полезно? — попита той.
Дърайн сви рамене.
— Разбира се. Само ми дай идея какво би могло да е това полезно.
— Ами, би могъл например да ми помогнеш с бюрото.
Дърайн разпери ръце.
— С радост бих ти помогнал с претърсването на бюрото на барона или на тоалетната, или на каквото и да е — но няма да знам какво виждам дори да е пред очите ми.
Макар че… Оръжейният колан на барона, с все камата, висеше на една кука на стената. Дърайн не мислеше, че баронът си е прерязал сам гърлото, а после и на лейди Мондегрийн…
Извади рапирата. Хубаво оръжие, макар дръжката определено да беше прекалено малка за едрите му пръсти, а и самият той щеше да предпочете по-голям камбановиден предпазител и гладък, вместо с дълбоко всечените кръгчета, покриващи повърхността на този. Вкусовете са различи, а Дърайн предпочиташе нещата да са прости: предпочиташе да знае, че върхът на едно оръжие ще отскочи — и в коя посока също така, вместо риска някой път да се закачи, а друг път да отскочи, но това пък вероятно нямаше много значение за отбраняващия се, пък и можеше да му отнеме време, дреболия, която да се окаже напълно достатъчна.
Лекото тясно острие беше добре смазано, без намек за ръжда, а върхът бе достатъчно остър, за да отпори треска. Той стисна дръжката с лявата си ръка и покри острието с ръкава си по-скоро за да го опази от влагата от дланта си, отколкото за да защити нея — острието се огъна като пружина. Не беше оръжие, каквото би предпочел за битка — дори да си го наточил добре, лекото оръжия няма достатъчно тежест, за да среже до кокала; но беше чудесно оръжие за дуел.
Прибра рапирата и извади камата. Дръжката й бе покрита със същата зеленикава драконова кожа, а месингът — изписан с кръгчета също като предпазителя на рапирата.
Камата беше тежка, добре балансирана и достатъчно остра, за да обръсне космите по ръката му.
И без капчица кръв, нито прясна, нито засъхнала. Той я вдигна и каза:
— Възможно ли е убиецът да е използвал това?
Кетол вдигна глава и ядът в погледа му бързо се уталожи.
— Възможно е. Остра ли е?
— Много. — Дърайн прокара палец по острието и макар стоманата леко да захапа нокътя, нямаше и най-малките щърбели, доколкото можеше да усети, да не говорим за по-груби, които да може да види. — Не е използвана за рязане на нищо.
Кетол поклати глава.
— Което не означава нищо. Убиецът е срязал гърлата много чисто.
— Без рани по ръцете? Странно изглежда — все пак убиването на първия би трябвало да събуди втория.
Кетол кимна.
— Веднъж свалих един на пост, докато партньорът му спеше само на пет стъпки от него, и…
— В Дънгаран?
— Не. В Семрик мисля, че беше, а може би в Маладон. Всички са като в мъгла след време, знаеш как е. Но както казвах, доста съм добър и той не помръдна, докато ножът минаваше през гърлото му, но след това така зарита, че събуди втория и малко трябваше да побързам с него.
— Може би лейди Мондегрийн или баронът са били от тежко спящите.
— Може. — Кетол не изглеждаше убеден. — Или са били двама убийци, които са действали в синхрон, или убиецът е бия много, много бърз. Ако единият се е мятал в предсмъртни спазми, едва ли е било много важно, щом другият вече е бил с прерязано гърло. Но голяма бързина трябва. — Помисли за миг. — От бароните бих казал, че най-бързите са Верхайен и Лангахан, по това, което видях на тренировката със Стивън Арджънт. Верхайен беше може би малко по-бърз и от Началника на мечовете.
— Е, той е по-млад. — Не че в дуела им това се бе оказало от значение. Бързината бе нещо чудесно, но Стивън Арджънт имаше повече години опит.
Което намекваше за една неприятна възможност.
— Не мислиш, че може да е Началникът на мечовете, нали?
— Не. — Кетол се отпусна на стола. — Но и не се бях сетил за това. Защо ще го прави?
— Ами, има слухове, че и той се е домогвал до лейди Мондегрийн.
— Много слухове има. — Кетол поклати глава. — Ако вярваш на слуховете, тя си е разтваряла краката за всеки благородник в графството. Аз не вярвам.
— Аз също.
Дърайн кимна. Нямаше как човек да е сигурен в нищо, но му допадаше хипотезата на Пайроджил, че лейди Мондегрийн грижливо си е избирала любовници с тъмната коса и сивите очи на съпруга й, който не е могъл дай направи дете — което можеше да обясни връзките й с Морей и Арджънт, а пък ако беше лягала и с мъже от простолюдието, това добавяше повече местни кандидати, отколкото можеше да преброи.
Но…
— Не всяка стая е миришела на пачули и смирна. Арджънт може да е решил, че щом той не може да я има, никой няма да я има.