— Тъй че, както казвах, той се облича, възползва се от възможността да отиде до стаята на лейди Мондегрийн и може би за миг се вслушва отвън, за звуци от спане, в смисъл хъркане или… е, други звуци. А след това отваря вратата, вижда ги спящи в леглото, пристъпва вътре и затваря вратата. От този момент вече действа и макар да е бърз с ножа, не може да е съвсем сигурен, че ще успее да пререже първо едното гърло, а след това другото, без мятането на първата жертва да събуди втората. — Пайроджил направи многозначителна пауза.
— Ето защо вади меча си и го държи с върха може би над окото на втората си жертва, готов да го забие през окото и в мозъка, за да усмири втората си жертва, ако смъртта на първата се окаже по-шумна, отколкото се надява.
— Но има късмет, а също така е бърз й добър в работата си, и ножът му е много остър, а ръката много спокойна, и след няколко секунди от гърлата на барон Морей и лейди Мондегрийн шурти кръв… И той вече е припрян, сърцето му бие силно, блъска в гърдите му. Извършил е деянието си и трябва да излезе и да се прибере в стаята си. Духва лампата — ако някой е чул нещо и влезе, иска да влезе в тъмно и да се наниже на меча му; освен това иска стаята да е тъмна, когато отвори вратата, по очевидна причина — след което отива до вратата, открехва я съвсем леко, за да види дали пазачът още спи, а той спи… Така че той излиза в коридора с меча в ръка — стражът би могъл внезапно да се събуди дори от тихите му стъпки — и се връща в стаята си. — Пайроджил най-сетне вдигна глава и ги огледа с усмивка. — Но пропуснах нещо, нали?
Обърна се към барон Лангахан.
— Извинете, милорд, но ще бъдете ли така добър да хлъзнете насам оръжейния си колан?
Лангахан го направи, леко намръщен, но без ни най-малко колебание.
— Какво вадиш, Пайроджил? — попита Стивън Арджънт.
— Ами, ножа, милорд — отвърна той, и измъкна ножа на Лангахан от канията. Вдигна го. Най-обикновен боен нож с по-изящно резбована дървена дръжка, отколкото би предпочел Арджънт. Острието блесна. — Когато се пререже гърло — а мога да ви уверя, че съм прерязвал доста гърла в живота си — кръвта не просто капе. Тя швирва. Трябва да е извадил късмет, ако кръвта не е окъпала цялото острие, а може би и ръката му.
— Та значи трудно би могъл да излезе в коридора с оръжие, от което капе кръв, нали? — заключи Пайроджил. — Искам да кажа, че ако не е бил много припрян, е можел да отдели няколко минути, за да почисти грижливо ножа — може би с чаршаф от леглото, или като откъсне парче от чаршафа, макар че това би вдигнало шум.
— Но моят приятел Кетол огледа стаята много грижливо и ми докладва, че не са останали никакви кървави дрипи — само някакви петна по чаршафа, там, където убиецът може би е почистил набързо оръжието си, колкото е могъл, за няколко секунди. Но дали после не е застанал до лампата да почисти грижливо оръжието си, та да не останат никакви следи, след което да е взел и окървавеното парче плат? — Пайроджил поклати глава. — Не мисля. Не мисля, че е излязъл в коридора с ножа зад гърба си или долепен до ръката, и с меча в дясната ръка. Според мен би искал лявата му ръка да е свободна. И пак според мен просто е избърсал ножа два пъти бързо в чаршафа, в тъмното, след това го е прибрал в канията, а по-късно грижливо — много грижливо, господа — е почистил този нож в стаята си до последното петънце кръв, като може би след това е изгорил парцалите, или по-вероятно просто го е измил в каната с вода и е излял кървавата вода в нужника — или може би дори я е изпил, колкото и отвратително да изглежда, за да скрие уликата. Кръвта е толкова… мръсна, господа.
Стивън Арджънт поклати глава.
— Но…
Пайроджил взе ножа и започна да реже канията.
— Моля за извинение, че ви съсипвам канията, барон Лангахан. — Разпери ръце. — Ако е бил барон Лангахан, ще видим тук следи от кръв. Всъщност, ако погледнете тези кафяви петна ето тук…
— Това е старо петно — каза Лангахан. — Не прибира ли всеки понякога нож, който не е почистен? — Сви рамене. — Веднъж например бях на лов с вицекраля, преди години, и убихме един глиган и…
— Да, милорд, кръвта наистина е стара, или поне донякъде стара. — Пайроджил се обърна към Визтрия. — Мисля, че се налага да съсипя и вашата кания, милорд. Освен ако имате някакво възражение?
Този път поне Визтрия остана безмълвен и само хлъзна колана си по масата, а Пайроджил повтори процеса.
— Тук няма петна, милорд. Барон Верхайен да е следващият, мисля.
Верхайен изсумтя и направи същото, а Пайроджил сряза канията му и я разтвори, както беше направил с другите.