Или и двете, често.
Цураните бяха сурови учители в бой — толкова корави, че Вандрос за първи път се беше принудил да привлече наемнически отряди, за да укрепи силите си — просто не разполагаше с достатъчно годни за оръжие мъже, за да изпълни дълга си към херцога на Ябон, ако не използваше наемническите мечове да подменят мъртвите и ранените. Да, цураните бяха сурови учители, но ламътските войници си бяха научили уроците добре; граф Вандрос можеше спокойно да изкара най-добрата си рота срещу най-добрата от който и да е източен гарнизон. Усмихна се хитро.
— И двамата си знаем силата на бойното поле.
Стивън Арджънт повдигна вежда.
— Какво ще кажете да продължим с обсъждането на тази тема на тренировъчния плац, след като се върнете от следващия си патрул?
Да заплашиш член на благородническото съсловие по приемлив начин си беше цяло изкуство, човек или се раждаше с него, или го усвояваше с учене, а Стивън Арджънт бе заделил много време от живота си на изучаването му, тъй че изобщо не се изненада, когато усмивката на Вандрос се разшири.
— Не мисля! — засмя се графът. — Имам достатъчно синини от теб. — Стана отново сериозен. — Да се върнем на текущия проблем: Морей. Не смяташ, че е съвпадение това, че за малко щеше да загине?
Началникът на мечовете поклати глава.
— Паднало от сграда гърне — макар че, доколкото знам, в този момент в онези жилища не е имало никого…
— Което води до мисълта, че може просто да е бил вятърът.
Стивън Арджънт кимна.
— И ледът на стъпалото на барон Морей може да е бил от разлята кана, и каишката на седлото на коня му може просто да се е износила и да не е била подменена от небрежност, макар че не държа да го намеквам пред Началника на конницата.
Отиде до бюрото си и опипа края на каишката, която лично беше взел от седлото за внимателен оглед. Да, изглеждаше протрита, а не срязана, но той бе успял да дублира този ефект, като потърка каишката с остър камък.
— Напълно възможно е да е просто съвпадение. Но е невероятно.
— Но Ферхайен?! Знам, че между двамата има кръвна вражда, но чак платено убийство…
— И аз се съмнявам, но не бих казал, че е невъзможно. — Стивън Арджънт поклати глава. — Според мен е по-вероятно да има измяна. Просто нямам представа кой, как и защо.
— Искам по този въпрос да не се шуми — каза Вандрос. — Все още сме във война и не е време за безразборно хвърляне на обвинения, не и след като съветът на бароните ще се свика тук веднага щом могат да се съберат. Смятам, че моментът ще е подходящ да се прояснят тези въпроси, наред с другите.
Стивън Арджънт кимна.
— И на мен ми мина същото през ума. Смятам, че барон Морей трябва да бъде изпратен с отряд добри войници на дневния патрул, докато аз поразпитам дискретно и видя какво мога да открия.
Морей не се беше отличил особено във войната, но не беше и голямо разочарование, а и беше добре обикновените войници да се държат под око, макар и не под пряката команда на член на благородническото съсловие.
Вандрос се намръщи.
— Дали да не го изпратим до Мондегрийн с дамата и да помогне в ескорта на барон Мондегрийн обратно за баронския съвет, да речем? Предстои ни да сменяме баронските войски на Мондегрийн и Морей в Ламът — тъй че пращането му да наблюдава това ми изглежда подходящо.
— Милорд е изключително мъдър. Бих се осмелил да намекна, че още по-добре ще е да го задържим извън Ламът по време на съвета, но…
— Не. Така ще се създаде впечатление, че взимам страна срещу него във враждата му с Ферхайен.
Стивън Арджънт кимна.
— Съвсем вярно, милорд. — Клекна и почеса Фантус под брадичката. Кожата на драконовата порода беше по-здрава от най-добрата щавена кожа — трябваше да почегърта с тежкия пръстен на средния си пръст, преди огнедрейкът да извие гръб в дъга и да се надуе гордо.
Вандрос кимна замислено и каза:
— Присъствието на барон Мондегрийн ще помогне нещата да минат по-спокойно.
— Вярно е. Той е болнав старец, но добродушен — отвърна Стивън Арджънт. — Въпреки че има доста стомана под тази повърхност според мен. — Почеса пак огнедрейка по шията. — Добре, Фантус. Добро момче.