— Честно казано, милорд, не бях го мислил чак дотам. — Сви рамене. — Колкото до „защо“, на бойното поле ще изляза с приятелите си срещу почти всекиго — правили сме го достатъчно много пъти, — но знам, че не мога да се меря с благородник в дуел, а вие бяхте единственият тук с шанс да се изправите срещу барона. — Погледна тялото на пода и добави: — Казвам ви, изобщо не ме притеснява, че един убиец си получи заслуженото.
Лорд Визтрия погледна изстиващото тяло на Верхайен. Кръвта се просмукваше в дебелия килим.
— Но защо?
— Милорд?
— Защо ще убива Морей и лейди Мондегрийн? Нали Морей се съгласи да отстъпи в полза на Верхайен.
Пайроджил сви рамене.
— Само защото Морей е казал нещо, не значи, че е истина. Има ли тук някакво споразумение между барони, обвързващо ги пред графа? Или пред херцога на Ябон? Или пред краля?
— Е, не — отвърна лорд Визтрия. — Но изглежда логично.
— Съюзът между Мондегрийн и Морей дава най-могъщото баронство в херцогството — добави Арджънт. — А самият самоотвержен акт на отстъпване в името на по-висшето благо можеше да се окаже точно това, което да накара граф Вандрос да препоръча Морей пред херцога за свой наследник.
— След като привидно вече няма причина да убие съперника си — обясни Пайроджил. — Верхайен е искал да си осигури, щото Морей без съмнение да не се окаже отново негов съперник за графството. Няма мотив, следователно никой няма да мисли, че го е направил той.
— Толкова просто — отрони Стивън Арджънт.
Пайроджил повдигна вежди.
— Началник на мечовете? Ако позволите…
— Какво да позволя?
— Да се обърна още веднъж към бароните, само за миг?
Стивън Арджънт кимна.
— Моля.
Пайроджил се обърна към всички.
— Искам само да ви благодаря за вежливото внимание и да се сбогувам с вас. Както казах, не съм съвсем сигурен дали някой няма да обвини мен и приятелите ми за разкриването на убиеца, човече, отколкото самия убиец, тъй че ние се оттегляме от службата си на графство Ламът и утре сутринта си тръгваме.
— В снега? — възкликна лорд Визтрия, с обичайно вдигнатите си вежди и кривата усмивка.
— Снегът се топи, лорд Визтрия. Ще се оправим. — Обърна се отново към Началника на мечовете. — Може ли да задържим стаята си за през нощта, милорд? Или да си търсим друга квартира в града?
Стивън Арджънт не го разбра.
„Защо?“
Тези мъже бяха доказали цената си, и то при най-рисковани обстоятелства, и той се канеше да им предложи постоянна служба с потвърждението на графа. Може би не бяха точно онова, което смяташе за офицерски материал, но компетентността и лоялността трябва да се възнаграждават.
Но тук, пред бароните, с лежащия мъртъв на пода Верхайен, не знаеше точно какво да каже, тъй че не каза нищо, а само кимна.
— И лек ден на всички ви — каза нелепо грозният мъж. После се обърна и излезе.
Без да погледне назад.
Глава 16
Истина
Навън беше тъмно.
Но това беше навън, а те бяха вътре и запалените лампи правеха стаята уютно светла.
Седяха до огъня в квартирата си, бутилката вино от стаята на лейди Мондегрийн бе на масичката до Кетол, който се беше улисал, в преплитането на кожените каишки на една дървена рамка.
Малкото им вещи като че ли се бяха увеличили по време на службата им в Ламът и се беше наложило да си осигурят още четири пътни торби от склада, за да вземат онова, което не искаха да оставят тук. Товарен кон щеше да им свърши работа, но Пайроджил някак не можеше да си представи кон на брезенедени.
С характерния си скептицизъм Дърайн бе решил да изхвърли част от багажа, но Кетол набързо импровизира нещо като шейна от една стара врата, още няколко парчета дърво и въже — би трябвало лесно да я теглят по снега.
— Няколко дни клатушкане с тези нелепи на вид брезенедени и след това…
След това трябваше да си купят коне, макар че това можеше да се окаже скъпо. От друга страна, имаха достатъчно пари.
Всякакви коне щяха да свършат работа — нали след това трябваше да ги продадат в Ябон, а мъже, които все едно се канят да вземат кораб — за далече, толкова далече, колкото могат да стигнат — едва ли щяха да са в най-добрата позиция за пазарене. Щяха да им трябват пет коня най-вероятно…
Някой почука и отвори, без да изчака да го поканят. Беше Макин, разбира се.
— Влизай — каза Кетол. — Тъкмо говорехме за вас.
— Майло каза, че тръгваме заедно.
— Добре сте дошли да напуснете града с нас — каза Дърайн бавно, много предпазливо. — Макар че ако ще идвате с нас, има някои неща, с които трябва да сме наясно още отсега.
— Тъй ли? — Джуджето се ухили, изпъна дебелите си ръце и изпука пръсти. — Чакам с нетърпение.