— След като ги обсъдим. Ние решаваме нещата с обсъждане и гласуване, тримата, не с бой. Боя си го пазим за когато ни плащат.
Макин сви рамене.
— Добре, може да го обсъдим. Ако не се получи, вие тримата може да си тръгнете по своя път, а ние с Майло — по своя. Стига да не ми се налага да те наричам „капитане“ и да казвам „да, сър“, може и да се получи. Или пък не. Казва ли ти някой?
— Аз не съм капитан — каза Кетол. Беше първият, който съблече сивия офицерски табард: сега и трите лежаха спретнато скатани на стола до вратата. — Пък и не бях кой знае какъв капитан.
— Аз също. — Дърайн кимна. — Ние сме просто трима мъже, които убиват хора за пари — добави той, сви яките си рамене и погледна Кетол и Пайроджил.
Може би вече щяха да им стигнат парите да намерят някое място за кръчмата „Трите меча“? Или вече трябваше да са „Петте меча“?
Макин кимна.
— Тогава май ще се разберем. Призори ли тръгваме?
— Вълчата опашка — отвърна Пайроджил. Така я наричаха в Долината сивкавата светлина преди разсъмване.
Макин кимна и каза:
— Значи няма да е зле да му ударя няколко половници ейл и да поспя, а?
И излезе, без да дочака отговор.
— Мислите ли, че ще се получи нещо? — попита Кетол. — Защо да взимаме още двама?
— Можем да намерим работа за петима толкова лесно, колкото и за трима — рече Пайроджил. — А и на Майло му се налага да напусне Ламът. За това можем да поговорим утре обаче.
Кетол се върна към работата си.
— Нищо против.
Пайроджил не беше готов да отреже Майло и джуджето, не и без да са си откупили дяла с кръв и пари, но пък човек никога не знае колко пари има един наемник, не и ако не го претърси грижливо, а беше напълно възможно двамата да разполагат с достатъчно за дяла си.
А и вече имаше намесена кръв, макар той да не искаше дори да мисли за това, не и сега, и нямаше да поиска да говори за това — никога.
Отрязването им обаче щеше да е тема за обсъждане. Дори само за да се избегне обсъждането на други неща. „Тайни“, помисли си той. „Мамка му“.
Двамата с Майло си имаха тайна.
Пайроджил беше почти сигурен, че убиецът е Верхайен, и беше планирал да притисне барона в ъгъла и да го принуди — знаеше се, че е избухлив — да направи нещо, което да разкрие вината му.
Но не беше съвсем сигурен.
Можеше да обвини Началника на мечовете, че ги е поставил в невъзможно положение. Или можеше да обвини себе си, че не се е доверил на инстинктите си.
Или просто можеше да забрави за това.
Последва ново чукане на вратата и този път, който там беше отвън изчака достатъчно, докато Дърайн каже: „Влез“.
Оказа се Майло, с равнодушно изражение и с пет кожени кесии в ръце.
— Началникът на мечовете ме изпрати, със заплатите ви.
— Заплатите ни? — Кетол го изгледа озадачено. — Но как са влезли в хранилището?
— Не обичам да питам много за хранилища — отвърна Майло и се ухили. — Но, доколкото разбирам, Стивън Арджънт ги е събрал от бароните: ще им ги върнат, като се върне графът. Недостатъчно, за да се разплатят с всички, забележете, но достатъчно за нас петимата, тъй че по-добре никой друг да не разбере, а? — Прибра двете по-малки кесии в джоба си и им връчи другите три. — Може да поискате да си ги преброите и да си поговорите с него, ако решите, че някоя монета е изпаднала по пътя.
Дърайн кимна и каза:
— Със сигурност ще ги преброим. Срам ще е да започнем с гаф, след като с джуджето ще пътувате с нас, както ми казаха.
— Да — отвърна Майло и очите му зашариха от Пайроджил към Дърайн. — Срамота ще е да почнем с недоразумения, тъй че по-добре да гледаме да не стане така.
— Спокойно. — Пайроджил вдигна ръка. — Няма да имаме никакви проблеми. Вие ако имате, просто си тръгнете по вашия път, а ние — по нашия.
Майло кимна и излезе.
Кетол остави последния чифт брезенедени на купчината при другите и се протегна.
— Е, като ще тръгваме утре рано, да вземем да поспим тая нощ. Залостваме вратата, редуваме се на три часа или и двете?
— И двете — каза Дърайн.
Пайроджил кимна.
Съвсем разумно си беше. Скоро щеше да се разчуе, щом всички барони поговореха с капитаните си, а това означаваше, че щяха да знаят, че имат доста пари, макар и съвсем не толкова, колкото имаха наистина — а човек никога не може да е сигурен дали няма да се изкушат разните там крадци.
— Аз ще поема първата смяна — каза Пайроджил. Отново към обичайното, поне в това.
— Де да знам. — Кетол погледна с копнеж към вратата. — Май ми се ще да се кача горе в Орловото да каза довиждане на Фантус.
Дърайн се засмя.
— По-добре недей. Началникът на мечовете сигурно ще те уговори да останем, което ще значи, мен ако питаш, че ще останеш ти, защото аз държа да се махна оттук.