— И аз — каза Пайроджил. — А и никога не съм си падал много по сбогуванията.
— Да де, но това е с хора — отвърна Кетол, все едно имаше някаква разлика. — Драконите са друго нещо. В някой друг свят може би щеше да ми хареса да се запозная с някой, знаете ли.
— В този свят, излезеш ли навън, не се връщай да ни кажеш, че оставаме — твърдо заяви Дърайн.
Кетол се предаде, в лоша имитация на добро благоволение.
— Още нещо… — каза все пак, докато наливаше остатъка от виното в трите глинени чаши, и погледна с очакване Пайроджил. — Твой ред, е, мисля.
— Всички познавахме барона еднакво добре, но лейди Мондегрийн като че ли имаше особена слабост към теб — каза Пайроджил. Освен това си беше играла с него като с лютня, но вероятно го харесваше също така. А и на Кетол също му се беше завъртяла главата по нея. Както и на Пайроджил, по свой начин. Само защото го плашеше ужасно, не означаваше, че не я беше харесвал — просто предпочиташе да я харесва от разстояние, заради склонността й към манипулиране, съчетана с дарбата й да манипулира.
Което обаче в края на краищата не беше направило гърлото й по-устойчиво на рязане.
Кетол помисли за миг.
— За барон Морей и лейди Мондегрийн: един истински благородник и една истинска дама. — И изгълта виното си на една бърза глътка, също като Дърайн.
Пайроджил отпи леко от своето, последен.
Не беше най-лошото, което бе пил, макар да бе леко горчиво и стипчиво. Не че един мъж с неговата професия трябваше да е, придирчив за такива неща. Все пак „Трите меча“ — или навярно „Петте меча“ — щеше да си има винарска изба, както и добър джуджешки ейл, и свястно човешко пиво, и може би трябваше да се сдобие с известни познания за такива неща, въпреки че сигурно изобщо нямаше да може да си позволи придирчивост.
Кетол угаси лампите й двамата с Дърайн легнаха на наровете си и почти моментално заспаха.
Пайроджил опря стола си на залостената врата и си позволи за миг да склопи уморените си очи.
Да, за много неща имаше да помисли и за малко — да говори. Но да поотдъхне първо. Отпи отново от виното. Твърде горчиво всъщност. Може би се криеше нещо във всичко това, нещо, което му се губеше.
Сигурен беше, че не е пропуснал много. Верхайен вероятно щеше да се измъкне с убийството, макар че в края на краищата нямаше да свърши като граф на Ламът, не и след като убийството останеше неразкрито и след като всички останеха под постоянно подозрение. Нямаше да са и двамата дебнещи барони на Батира, макар че накрая Ги дьо Батира сигурно щеше да извлече изгода, като постави начело на графството някой свой васал. Вандрос едва ли щеше да може да устои на натиска на вицекраля, не и при такива обстоятелства. Жалко, че се беше оказал прав.
Беше се надявал да се намерят следи от прясна кръв в капията на Лангахан. Визтрия бе прекалено надут и свадлив, за да е убиец, но Лангахан бе от по-кротките и вероятно по-опасен.
Отпи още от виното. Не много, но защо да не му се понаслади.
Не, Верхайен си беше. Верхайен по свой си начин бе изпитвал също толкова респект към лейди Мондегрийн, колкото и Пайроджил. Щеше да е хубаво, ако беше погледнал предварително канията на Верхайен, но нямаше да има същото въздействие.
Да накара Майло да свие ножа на Верхайен, да пореже собствения си пръст и да го разтрие в канията на Верхайен, преди да върне ножа, беше правилното решение и макар Пайроджил да не знаеше със сигурност дали кръвта на Майло беше покрила тази на барон Морей и на лейди Мондегрийн, можеше да го преживее някак. Може би Верхайен беше просто малко по-деликатен, отколкото си беше мислил за него.
А може би не.
Най-добре беше проблемът да се реши и той го беше направил. На Стивън Арджънт едва ли щеше да му хареса, ако научеше как точно го е решил, но…
По дяволите всичко.
Кажи на някой войник да ти реши проблема и той ще направи точно това, и ще го направи със стомана и кръв, и ще направи всичко, за да не е собствената му кръв, и най-добре беше началниците на Пайроджил просто да не разберат как е решил проблема. Това беше в сила и за Кетол и Дърайн също, поне засега, макар че след време щеше да им го каже, когато бъдеха далече-далече оттук.
Далече-далече… звучеше добре.
Следващото, което осъзна, беше, че Кетол го разтърсва, за да го събуди. Сивата предутринна светлина вяло се процеждаше през зацапаното стъкло на прозореца.
И веднага щом се събуди, осъзна, че ужасно е сбъркал.
Намери убиеца в кухнята. Дори в този ранен час тя гъмжеше от готвачи и помощници, миризмата на печащ се хляб надделяваше над всичко друго.