Зад нея, на две невероятно мършави кранти, двете й слугини се свиваха нервно в наметалата си, здраво вкопчени в седлата, без изобщо да управляват конете с юздите. Горките животни примирено се тътреха след конете пред тях, което според Кетол беше вероятно причината Началникът на конницата да избере за пътуването точно тези две кранти. От време на време ездачите зад тях плясваха крантите по задниците, за да ги подкарат напред, особено когато спираха да си пощипнат някоя тревичка край пътя. Може би слугините все пак щяха да добият някаква смътна представа как се язди, докато стигнеха Мондегрийн, мислеше си Кетол.
Трудно му беше да различи Елга от Олга — Елга ли беше с тънкото мустаче и големия корем, или с гъстия мустак и по-малкия корем? Смяташе, че е важно да се научи да ги различава коя коя е. С толкова нехаресвани жени като тези двете човек трябваше да внимава много: всеки, служил с Пайроджил, го научаваше, а Кетол имаше опит.
— Кротко, кротко — мърмореше Том Гарнет на високата си черна кобила.
Кетол така и не можеше да разбере защо човек ще иска да яхне толкова сприхаво животно — „темпераментно“ според възприетия термин, — след като има на разположение съвсем прилични кротки коне. Струваше му се глупаво. А кобилката на Гарнет като че ли беше от конете с най-гореща кръв, които беше виждал. Капитанът явно я беше избрал заради красотата и бързината й, което според Кетол беше възможно най-глупавият избор. Виж, един обучен боен кон, това не беше трудно да се разбере. Виждал беше как бойните коне тъпчат пехотата в битка и макар да бяха буйни, струваше си — това даваше на ездача допълнителни оръжия: четири, ако броиш поотделно четирите копита, или пет, ако конят можеше и да хапе. Но кон, който е просто нервен, това си беше съвсем глупаво за Кетол, при всякакви обстоятелства. Е, добре поне, че капитанът бе проявил благоразумието да не избере жребец, не като онзи тъпак, на когото бяха служили в Батира. Само това им трябваше — жребец, който да се побърка, ако някоя от кобилите се разгони, или някоя от слугините, ха-ха.
Бяха спрели. Том Гарнет не бе харесал брястовата горичка в другия край на поляната и беше изпратил трима конници да огледат за възможна засада. Очакваше се цураните да са зад отбранителните си линии за зимата, поне на двадесет мили на запад оттук, но Кетол бе виждал не един труп с изненадано изражение заради това, че нещата не са се развили точно според очакванията.
Съгледвачите бяха разумна мярка. Вярно, в боя в горски условия цураните не можеха да се мерят с хора като горяните на Натал или самия Кетол, но се учеха бързо. Прекалено бързо.
Точно това беше проблемът с воюването срещу противници, без да ги изтребиш до крак: убиваш слабите, тъпите и тия без късмет, а за по-късно ти остават силните, умните и късметлиите. Ако зависеше от Кетол, войната трябваше да приключи с гонитба на цураните през гадната дупка, през която се бяха появили, и с изтребването им до последното бебе — въпреки явно преувеличените приказки колко многобройни били на Келеуан — но поне засега този въпрос дори не беше поставян.
Общо взето, беше си повече от основателен аргумент за Кетол, Пайроджил и Дърайн да си вземат заплатите и да се разкарат оттук веднага щом съветът на бароните свърши и ледът на юг се поразчисти.
Топли ветрове и меки ръце…
Скоро може би. Макар че… Кетол подуши въздуха. Не можеше да определи как го разбра, но идваше буря. Не скоро, не веднага. Небето на запад беше ясно и синкавосиво, със съвсем далечни пухкави облаци. Но буря идваше, в това беше сигурен.
Хвърли поглед към чакащия барон Морей — неподвижен, колкото неподвижен бе и пъстрокафявият му кон. Беше едър мъж и щеше да изглежда по-скоро хубав, отколкото чаровен, ако не беше грижливо пресметнатата донякъде опърпаност на простовато скроеното му връхно палто и практично невзрачната дръжка тип „драконова кожа“ на големия му меч, окачен на седлото в противовес на късата рапира, увиснала от бедрото му. Чертите му бяха някак прекалено правилни, обръснатото лице — прекалено гладко, движенията му — прекалено плавни и точни… когато изобщо се движеше.
Погледът, с който отвърна на Кетол, бе изпълнен с презрение.
— Както виждате, няма никаква причина да се боите — рече той с достатъчно тих глас, така че думите му да стигнат до ушите на лейди Мондегрийн и капитан Том Гарнет.
Кетол не се хвана на въдицата. Не го интересуваше какво мисли за него баронът. Седеше сковано и гледаше приближаващите се към съгледвачите редовни бойци на Ламът. По-скоро усети, отколкото чу как Дърайн се размърда зад него, а на лицето на Пайроджил се бе изписало онова грижливо неутрално изражение, говорещо много и много за мнението му за хора, критикуващи професионалисти в работата им.