Явно с барон Мондегрийн, наследствения ковчежник на графството, трябваше да се уредят някои неща за заеми от Короната, а барон Мондегрийн беше прочут със своята стиснатост за парите на Короната толкова, колкото с личната си щедрост; пък и вероятно между двамата съществуваше и някакъв конфликт, като се имаше предвид, че Морей служеше като военновременен ковчежник на графа, макар и само защото беше по-подвижен и здрав от Мондегрийн. Постът му позволяваше — и му налагаше — да плаща на войниците, все едно дали васално обвързани, или наемни, както и да осигурява с продоволствие войските, но не му даваше правото да бръкне дълбоко в кесията на Короната за ремонти в собственото си баронство.
Най-благоразумният ход за Морей едва ли беше да чука жената на барона, докато в същото време се опитва да го склони да разреши заем, но Кетол отдавна беше решил, че благоразумието и благородничеството май вървят заедно само по случайно съвпадение.
Тесният селски път, по който минаха през Северните гори, възви надолу и продължи по равно, а после се заиздига през тясна седловина между два ниски хълма. Графският път цепеше през билата на хълмовете, но не беше най-бързият до Морей или оттам до Мондегрийн.
Лейди Мондегрийн остави слугините си назад и подкара до Кетол. Той й кимна за поздрав и небрежно вдигна ръка до челото си.
— Искам да ви благодаря, че ме придружавате — почна тя. Гласът й беше изненадващо нисък и приятно мелодичен.
— За нас е удоволствие, милейди — отвърна Кетол.
Нямаше значение, че идеята не беше негова и че щеше да му е най-добре, ако можеха да я оставят на следващия конен отряд на Мондегрийн да я отведе в баронството. Колкото по-голяма беше групата, толкова по-добре, разбира се — но това беше в сила само ако броиш годните да се бият мъже, не и щом добавиш такъв багаж като благороднички, колкото и приятни да са за окото.
— Има нещо… плашещо в горите в късна зима — продължи тя. — Погледнеш ли клоните с крайчеца на окото си, понякога ти приличат на пръсти на скелети, сякаш посягат към тебе. Добави и няколко черни халата и можеш да си въобразиш, че те е заобиколило Тъмното братство.
Яздеше почти коляно до коляно с него.
— Така си е — съгласи се Кетол. — Но аз винаги съм харесвал гората. Всички гори.
— Дори когато изглежда толкова гола и самотна ли? — попита тя с весел тон.
— Външността може да заблуждава, милейди. — Ножът се появи в ръката му, без да е помислил, че трябва да го извади, и Кетол сряза вейка от един надвиснал клон. Нокътят на палеца му се вряза в сивата пъпка на вейката и оголи зеленото отвътре. — Колкото и мъртво да изглежда, тук винаги има скрит живот.
Пепелявите дънери на изгорени дървета отпред подсказваха, че бушувалият тук пожар е оставил рани на гората. Кетол помнеше този пожар, разпален от бягащи цурански войски, и стисна зъби от спомена.
— Зиме дърветата просто… спят — продължи той. — Но след по-малко дни, отколкото можете да си помислите, ако разровите с пръсти или с пръчка в основата на изгорял дъб, ще видите протегнали се към небето нови израстъци.
— Разбирам.
— Така е. — Кетол се усмихна. — След десет години няма да можете и да познаете, че някой цурански кучи син е палил гората тук като куче, повръщащо върху храна, която не може да отмъкне, за да попречи на някой друг да я изяде.
Посочи с клонката хълмчето встрани от пътя.
— А ей там след двайсет-трийсет години ще има малка хубава дъбова горичка — ниски дъбчета, да, но истински дървета, а не просто фиданки — засмукали соковете си от земята.
Тя се засмя, със звук като далечни сребърни звънчета. Кетол обикновено не обичаше да му се смеят, но смехът й изобщо не беше обиден.
— Виж ти, Кетол — рече тя по-скоро стъписана, отколкото изненадана. — Човек би помислил, че си поет и философ, а не войник. Дъбове, казваш? Че защо пък дъбове, а не брястове, борове или брези? И как можеш да знаеш, че ще израстат точно там, а не на друго място?
— Мога… — Не. Овладя се и сви рамене. — Сигурно няма как да знам със сигурност. Но вярвам, че ще се случи. Ето какво ще ви кажа, милейди: елате тук след двайсет години и си помислете с добро за мен, ако намерите дъбова горичка.
— Като нищо ще дойда, Кетол — отвърна тя. — Всъщност обещавам да дойда и ако все още служиш при графа, ще заложа един сребърен реал срещу твоя медник, че ще са брястове или борове, или нещо друго вместо дъбова горичка, стига да си готов да се обзаложим.
Той се усмихна.
— Ами, съмнявам се, че все още ще съм в Ламът дори до пролетта, но ако след двайсет години съм в графството, ще почукам на портата на замъка ви, за да си взема печалбата от облога.