Което не беше съвсем вярно. Може и да не беше тема за казармени разговори на Кетол, но някои от ламътските войници клюкарстваха като жени на пазара и лейди Мондегрийн често се оказваше тема за дрънкането им. Ако човек вярваше на клюките — а Кетол нито ги вярваше изцяло, нито ги отхвърляше съвсем — дамата пърхаше от едно легло на друго с отчаяна отдаденост в търсене на удовлетворението, което престарелият й съпруг не можеше да й даде.
Тя го изгледа дълго и съсредоточено, сякаш се мъчеше да реши нещо.
Врана прелетя, кацна на клона над главите им и им изграчи. Какво пък, щом не му се изсра отгоре, нямаше нищо против.
Пайроджил поклати глава. Ако човек не знаеше как и накъде да гледа, замъкът изобщо не приличаше на оръжието, каквото всъщност беше.
Замъкът Мондегрийн се издигаше грамаден, як и тъмен на хълма, надвиснал над градчето. По върховете на шестте му кули стояха стражи, вероятно отегчени до полуда, но още по-вероятно щастливи от това, че се отегчени. Не беше нужен кой знае колко опит в битки, за да се научи човек, че боят в истинския живот е далеч по-малко романтичен, отколкото във всякаквите там сказания, балади и легенди.
Разбира се, скоро гледките и звуците, и особено миризмите на войната щяха да се заличат от паметта и скоро младите войници щяха да издуват гърди и да се перчат, да дърдорят какви велики подвизи ще извършат следващия път, когато роговете прокънтят за тревога. Някои щяха да се справят много добре. Някои щяха да загинат и всички щяха да се променят по начини, които мнозина от тях нямаше да осъзнаят години наред, ако изобщо ги осъзнаеха. Войнишкият живот даваше на човек много време за самоанализ, но мнозина просто го пропиляваха това време.
Самият Пайроджил беше пропилявал много часове, които можеше да изкара просто в мислене за това-онова. От друга страна, не беше пропилял всичките си часове и отдавна бе стигнал до извода, че е опасно да държиш оръжия много близо до себе си. Необходимо, да, но опасно — оръжията променяха хората, и не само омагьосаните.
Като самия замък.
Замък Мондегрийн бил построен от някакъв братовчед на фамилията Кондуин като средство за осигуряване на постоянен достъп в Ябон. Кралството бе поканено да помогне в прогонването на Братството на Тъмния път и съюзниците им, но ябонците не бяха очаквали, че ще се задържи в Ябон, след като врагът бъде изтласкан. Също като съседна Босония, Ябон беше далечна колония на Велики Кеш.
За разлика от Босония, в която живееха много кешийски колонисти, Ябон беше администриран район с по-малко кешийски благородници и с много ябонски племенни главатари и владетели. Позицията на Кралството беше, че след като Тъмните братя и цялата им сган са прогонени, местните няма да могат да се защитават сами и поради това в Ябон трябва да остане постоянен кралски гарнизон. Спасяването се бе превърнало в завоевание.
Някои владетели и главатари бяха посрещнали Кралството радушно и бяха възнаградени с титли и земи. Други местни, както често става с местните, бяха намразили завоевателите си и през първите години бяха настръхнали за бунтове. През това време остатъците от стария режим дебнеха новите управители, изчакваха или понякога ровеха за слабости, готови да отхвърлят игото на новоназначения кралски граф и неговите барони-блюдолизци.
И точно затова беше вдигнат замъкът. Нека старият режим да събира войска в околностите, нека да сбират коне и мъже, лъкове, броня и мечове, и нека да беснеят и кипят колкото искат — стига новите управници да държат замъка.
Понякога бунтът можеше да се потуши от войските на барона, с излази и разпръсване на въстаниците. По-често бедата можеше да се спре при много по-ниските стени около града, които бранеха не само благородничеството в замъка, но и лоялните към новия режим, единствените през ранните години, на които се разрешаваше да живеят в града под пряката закрила на барона.
Но понякога окупационните войски трябваше да се изтеглят в замъка и да чакат помощта на войската на графа. Оръжейната на замъка беше пълна колкото със стрели за лъкове и арбалети, толкова и с храна и вода. Като завоювана земя, Ябон все пак беше сравнително спокоен и към третото поколение, след като Кралството бе анексирало бившата кешийска колония — точно поколението на Пайроджил, — ябонската и кралската реч бяха станали взаимозаменими, освен може би малко странния акцент в Ябон.