И тъй, замъкът си стоеше на мястото: паметник на устойчивостта, точно както порутените долни стени на града бяха паметник на променливостта, на това как нещата никога не остават вечни.
Пайроджил не можеше да прецени каква част от градската стена е унищожена във войната — цураните бяха прегазили град Мондегрийн на път към замъка — и каква е опоскана преди цуранското нахлуване от местните в търсене на строителен материал. След близо едно поколение мир стената около града представляваше по-скоро неудобство, отколкото предимство и беше нужен мъдър управител, за да си спомни, че стените са важни.
Стената около самата крепост обаче бе непокътната, макар и с белези от войната като останалия пейзаж наоколо. От обсадните кули, построени от цураните срещу западната стена, бяха останали само пепелища, а южната стена, макар да стоеше здрава, беше прорязана с нащърбен пролом в зида над мястото, където цуранските сапьори неуспешно се бяха опитали да я подкопаят. Свличането при основата каза на Пайроджил всичко, което искаше да разбере за провалилия се опит. Гадна смърт, помисли той, тонове камък и пръст се срутват изведнъж върху теб и те смазват в тъмното като буболечка. Номерът беше да направиш тунела толкова широк, колкото ще е безопасно, с достатъчно греди, за да държат всичко отгоре, докато не се подготвиш да подпалиш подпорите, да срутиш тунела — само да си на безопасно в този момент — и така да срутиш стената над него, и да направиш хубав пролом, през който да могат да щурмуват другарите ти.
Пайроджил беше участвал в миньорска група в Долината и помнеше мириса на пръст и прах, нахлул в носа му, когато таванът на тунела рухна — върху главите на няколко от приятелите му — и го заклещи с останалите сапьори без никакъв изход, освен нагоре, и трябваше да се измъкнат през пожара и отломките на рухналата стена. Бяха заслепени, кихаха и кашляха прах и пушек, с пълното съзнание, че ще трябва да избият всичките защитници, че ще трябва да се бият — и да мрат — като приклещени в ъгъла плъхове.
Както бяха направили.
От време на време на някой капитан, херцог или принц му хрумваше страхотната идея, че трябва да подровиш тунела още напред, за да излезеш отвътре. Хубава теория, стига да не си сред идиотите, избрани първи да си покажат главите навън.
— Казах — повтори барон Морей, — че можете да отведете коня ми в конюшнята, щом сляза.
Пайроджил кимна, излязъл от моментния си унес.
— Разбира се, бароне.
— Ще поговоря с иконома за настаняването ви. Сигурно ще могат да намерят място за трима ви в казармата вместо в конюшнята.
Е, това можеше да се обсъди и после, не точно сега.
— Не, милорд — отвърна Пайроджил. — Няма да останем в конюшнята. Всички ще останем в резиденцията и по един от нас ще стои на пост пред вратата ви.
Барон Морей не беше свикнал да му противоречат. Юздите трепнаха в пръстите му.
— Не виждам необходимост. Казармите или може би конюшните са съвсем подходящи за такива… за трима ви. Ако нещо ми потрябва посред нощ, ще пратя слуга.
Пайроджил сви рамене.
— Щом казвате, милорд. Надявам се, че ще бъдете така добър да изразите това писмено. Ще пратя вестоносец до графа. Ако ни предложат достатъчно бърз кон, би могъл да стигне до Ябон, преди…
— Какво?
Е, баронът беше достатъчно умен да не повиши глас.
— Назначени сме от графа да ви пазим денонощно, милорд. Ако ви сполети някаква злополука или злодеяние, поради това, че сме пренебрегнали задълженията си, нашите глави ще отидат в клупа. След като няма да изпълнявам заповедите на граф Вандрос, мисля, че ще иска да разбере защо.
Баронът понечи да отвърне нещо, но Пайроджил го изпревари и каза тихо:
— Моля ви. Назначени сме да ви пазим, милорд. Не само тялото ви. Знайно е, че си говорим какво ли не нощем край огъня като всеки друг, но не клюкарстваме какво правят тези над нас.
„Ако си толкова глупав да въртиш любов с лейди Мондегрийн под носа на съпруга й, така да бъде“. Не го каза. Баронът помълча за миг.
— Не съм такъв глупак, за какъвто ме взимаш, флибустиер. Схванах за какво намекваш, но не бих позорил дори селяк под покрива му, камо ли такъв добър човек като барон Мондегрийн, каквото и да си мислиш.
— Работата ми не е да мисля — отвърна Пайроджил. — Освен за пазенето ви.
— Така да бъде тогава. Пазете ме, щом трябва, но не ми досаждайте. — Цъкна на коня си и той затича в бърз тръс.
Пайроджил въздъхна. Дълго щеше да е това пътуване. Сръга коня си и препусна да догони барона.
Висока, стройна и почти нелепо гърдеста слугиня донесе поднос с огромна овнешка плешка и само малко по-ниска купчина питки, още димящи от фурната. Беше доста хубава, с приятни гладки черти; впечатляващите й гърди изпъваха връзките на блузката, кафявата коса бе прибрана и дългата й нежна шия оставаше гола. Кичурчета коса галеха врата й, докато вървеше, и Кетол им завидя.