Всякакво нападение беше малко вероятно, още повече такова, което ще стигне бързо до резиденцията, но човек трябва да вземе всички мерки, които може да му хрумнат, и да се моли на войнишките богове този път да се окажат ненужни.
Седна на големия кожен стол до масата в дъното на коридора и се зае с овнешкото. Недостатъчно чесън и твърде много сол, но това трябваше да се очаква. Може би и с доста кокал също така, но пък боклукът не може да очаква, че ще получи най-хубавите мръвки, нали така.
Ровичкаше с ножа остатъците от овнешката плешка, когато Дърайн най-сетне отново се появи на стълбището, с влажна и полепнала от банята коса. Кимна му бързо и се скри в стаята им.
Кетол щеше да предпочете Дърайн да поостане и да поприказват, но нямаше да го помоли. Времето за спане при тройната смяна беше достатъчно оскъдно.
Номерът със стоенето на пост самичък бе в това да останеш буден и нащрек. Прекалената храна беше лошо, а само идиот щеше да пие вино преди пост. Навремето в Родез Кетол познаваше един стар мустакат сержант, който твърдеше, че с два меха вино в корема бил по-бодър и с по-бистър ум. Та доколкото съществуваше справедливост на този свят — винаги лош залог, — някой му беше забил копие в червата скоро след като Кетол, Пайроджил и Дърайн бяха духнали, тъй като по онова време не изпитваха отчаяна нужда да служат под командата на идиот.
Това му беше хубавото да си независим: може да си придирчив, стига да не си прекалено придирчив. На Кетол не му пукаше какви са личните навици на сержанта — можеше да предпочита да спи с едрогърди руси жени или със слабички момченца с кестенява коса, или с проклети кози, хич не му пукаше на Кетол — но човек бездруго има достатъчно възможности да го убият и без да разчита на някой, който само ще улесни врага.
Хъркането на Дърайн стигна до ушите му — ритмично и гръмотевично. Кетол не знаеше защо Дърайн никога не хърка на открито, когато нещо толкова невинно като хъркане може да подскаже на някого къде си, но и не се интересуваше много.
Номерът беше да не си затваряш очите на пост. Никога. Дори за миг.
Веднъж като млад беше решил да си притвори очите само за миг по време на пост, а в следващия момент слънцето грееше в очите му с ярък укор. Това, че му се беше разминало, че никой не разбра за срама му нито тогава, нито никога, го правеше още по-лошо, отколкото ако сержантът го бе намерил заспал и го беше скъсал от бой.
Проблемът беше…
Сепна се. Беше чул нещо.
„Проклятие!“ Откъм стаята на барон Морей се чуваха стонове. — Пайроджил! Дърайн! — изрева Кетол, но не ги изчака; изрита вратата, без да му пука, че ще повреди рамката, и нахлу вътре с меч в ръка.
Стаята беше тъмна, осветена само от мигащия пламък в камината на стената.
В грамадното легло до отсрещната стена се боричкаха две тела. Най-простото, което можеше да направи, бе да забие меча, но…
— Стой. — Барон Морей седна в леглото; беше плувнал в пот. Пръстите му шареха за ножа на поставката до леглото, но беше приковал Кетол с гневен поглед.
Дърайн и Пайроджил нахлуха почти веднага — Кетол нямаше нужда да ги поглежда, знаеше, че Дърайн ще е вдясно от него, а Пайроджил ще го пази отляво.
Но не и от това.
Две очи надникнаха изпод завивките, придружени от кикот.
— Бих запитал какво точно означава това — каза баронът, — но се боя, че е повече от ясно. — Не обърна внимание на кикота, нито как приятелката му в леглото в усилието уж да се покрие с одеялото за миг откри особено пищен задник.
Баронът го потупа и изсумтя.
— Не виждам много смисъл да се криеш, мила Кейт.
Тя сви рамене и пусна завивките, и най-безсрамно показа две щръкнали млади гърди, точно такива, каквито си беше представял Кетол.
Точно както бе заподозрял — твърде късно изглежда — се оказа слугинята, която им бе донесла храната. Лесно беше за една млада парцалеса да вири нос на трима войници, след като явно вече си бе уредила много по-изгодна среща.
Зад и вдясно от леглото един дървен панел в облицованата стена бе отместен и зад него се виждаше тъмен проход. Явно през него беше минала любовницата на барона.
— Извинявам се, но… — почна Кетол.
— Напуснете — прекъсна го баронът. — Просто напуснете стаята ми. Веднага.
Моментът не беше добър да се спори с него, но тъй като баронът не повиши глас, а вероятно и не искаше да вдига врява, може би не беше и най-лошият.
— Не. — Гласът на Пайроджил бе тих, но настоятелен. — Не, милорд. Не и преди вратата към тайния проход да се затвори добре. — Поклати глава. — Не е наша грижа кой влиза и излиза от покоите ви с ваше разрешение, но изцяло наша грижа е никой да не проникне в тях, без да мине през нас.