Дърайн беше взел от стената един фенер и оглеждаше дървената ламперия на отсрещната стена.
— Тук има още един — изсумтя той.
„И не сте го видели одеве?“, помисли Кетол, но го премълча. Трябваше да помислят за това, но такъв вид охрана беше нещо ново за тримата, нямаше начин да не допускат грешки и на Кетол това хич не му харесваше. Знаеше как да действа, все едно че стените имат уши, но стени с врати, които можеха да се отварят и затръшват по-често от вратата на курвенски бардак?
Проклятие!
— Е, и какво смятате да направите?
Нищо особено необичайно или толкова опасно нямаше в това един барон да покани слугинче в леглото си, но Морей явно нямаше да иска да се разчуе, особено пред лейди Мондегрийн.
Кетол се приближи до отворения панел на скрития проход и го затвори. Имаше някаква хитра ключалка, скрита в дървения цокъл, но той не й се довери, а издърпа пред входа един тежък стол и закрепи отгоре му чистото все още нощно гърне.
Някой пак щеше да може да се промъкне в стаята, но не и без да вдигне доста шум.
Дърайн вече нагласяваше друга импровизирана аларма пред другата скрита вратичка. Пайроджил стоеше облегнат на вратата, скръстил ръце.
— Е, направихте каквото трябва. Сега напуснете — каза баронът. — Мога да ви уверя, че сутринта ще си поговорим за това.
Кетол много се съмняваше. Надяваше се, че баронът просто ще го премълчи, все едно че не е било, но последва примера на Пайроджил, поклони се учтиво и излезе.
Дърайн само поклати глава.
На заранта барон Морей отиде в източното крило на цитаделата да посети болния барон Мондегрийн, а Пайроджил, Дърайн и Кетол бяха изгонени от жилищата на замък Мондегрийн.
Трябваше да се очаква. Том Гарнет може и да беше казал съвсем ясно, че Морей няма и по нужда да ходи, без тримата да го пазят, за да не изскочи някой от дупката и да намушка благородния му задник, но капитанът не командваше в Мондегрийн, а заповедта им, подписана от графа на Ламът, не беше чак толкова изрична; размахването й пред лицето на капитана на гвардията на Мондегрийн щеше само да му направи вятър.
Освен това през повечето време законът е това, което каже най-старшият в момента, и хората бързо свикват с това.
Тъй че тримата награбиха оскъдната казармена закуска — хляб, глава лук и наденица — и присвити, в наметалата си заради студа, закрачиха през външния двор към лакеите и конярите, които подготвяха за път баронската каляска. Около тях търчеше дрипава тайфа хлапета в безкрайна игра на гоненка и ритни топка.
Доста студено беше за разумен човек да тича навън, без да му се налага. Дъхът на бягащите момчета излизаше на пара в мразовития въздух, от време на време някое се подхлъзваше върху ледено петно, непокрито с пясък и луга.
Но движението навярно ги загряваше, а и поне беше нещо по-различно от ежедневните работи на ратайчетата.
— Шестък е — обясни един от конярите, като махна на Пайроджил да държи юздите, докато запрегне един от големите бели коне на мястото му, после подвикна на помощника си да изведе друг.
Пайроджил нямаше нищо против да помогне, макар очите му неволно да шареха към големия прозорец в източното крило, оттатък двора. Предполагаше, че в момента барон Морей обяснява на барон Мондегрийн над късната им закуска как трима невъзпитани флибустиери са му развалили съня.
— Шестък ли?
— Едно време щяха да имат само шестък следобеда да си го пилеят в търчане като тъпаци, но през войната работите се поохлабиха, а добрият ни барон беше… зает с други неща. Някогашният шестък следобед взе да почва все по-рано всеки шестък заранта.
„Други неща“. Например да умираш от изтощителна болест, която нито жреци, нито магьосници могат да изцерят, явно — въпреки че това не беше грижа на Пайроджил.
Конярят продължи:
— Малко пердах ще е по от полза за конярчетата, вместо да ми търчат тука като катерици, мене ако питаш, но Старшията на конюшнята май повече го интересува мнението на стария Цедрик кои коне са готови за колача, отколкото аз какво мисля кой хлапак ще се научи по-добре с малко повече пердах и по-малко време за това, дето им се върти в празните глави.
Пайроджил не беше ужасно заинтригуван от проблемите на коняря, нито от боя на млади ратайчета, но не вредеше да го изслуша учтиво, поне засега.
Не че имаше нещо по-добро за правене в момента, за жалост.
Трябваше вече да са тръгнали. Ако той ръководеше нещата, пътуването обратно за Ламът щеше да започне от замъка в така наричаната в Долината „вълча опашка“ — сивкавата светлина много преди разсъмване, която скриваше всички цветове, без да заличава контурите.