— Е, да — кимна Кетол. — Но все едно, благодарностите са добре дошли, милорд.
— Да. Убеден съм, че са, сержант Кетол. — Барон Мондегрийн се разтресе в пристъп на кашлица, овладя се с мъка и се обърна към жена си. — Скъпа, ще бъдеш ли така добра да ми донесеш половин чашка от онзи чудесен чай, който вари Мениша? Бих накарал слугата да го направи, но ти сякаш винаги успяваш да добавиш точното количество захар.
— Но…
— Моля те, направи го като услуга на предания си съпруг — прекъсна я той нежно. — И стига да не го приемеш като голямо оскърбление, мисля, че сержантът също би искал да го опита, тъй че може би две чаши?
Със същата лекота можеше просто да каже, че иска да поговори насаме с Кетол, но тя се усмихна, кимна и го потупа по ръката, преди да излезе.
— А вие навярно се нуждаете от нещо повече от някаква си, благодарност — продължи баронът, — предвид, както разбирам, вероятността барон Морей да поднесе известни оплаквания — навярно само пред Стивън Арджънт, но може би и пред самия граф — за вашето уж невъзпитано поведение снощи с прекъсването на неговия… отдих?
Кетол нямаше да каже нещо умно, дори да имаше да каже нещо умно, тъй че само си седеше и чакаше баронът да продължи.
— Болнавите старци обикновено са свадливи — каза баронът. — Аз съм доброто изключение. — По тънките му устни пробяга усмивка. — Ще споделя няколко думи с Началника на мечовете и с графа във ваша полза. Което може да ви спести известни неудобства.
Не че неудобствата бяха толкова важен проблем за тримата, но…
Освен това как щеше да сподели няколко думи с тях? Приличаше на смъртник.
Все едно, беше много мило от негова страна, макар и да беше кухо обещание.
— Като оставим това настрана — продължи баронът и извади кожена кесийка изпод одеялата, — казано е, че златото винаги е искрено. — Подаде му я. — Написал съм писмо на графа и друго до Началника на мечовете, в които изказвам похвала за службата ви и обяснявам, че малкото… недоразумение снощи в замъка е изцяло по моя вина, след като не съм разпитал за… навиците на барон Морей със слугинчетата. — Погледна го в очите. — Едно е да се позабавляваш с момиче, готово да откликне на страстта ти. Съвсем друго е толкова да надскочиш границите си, че да не желаеш да осигуриш заченатото копеле. — Старецът сви устни. — Като ме гледате сега, едва ли ще си го помислите, но аз на младини съм направил няколко копелета и мога да кажа, че съм ги осигурил всички, а може би и още няколко от други бащи. — Потупа кесийката. — Писмата са тук, вътре. Сложил съм печата си върху подписа, вместо да ги затварям с него.
Е, това щеше да спести грижите на Пайроджил внимателно да затопли восъка така, че да може да ги прочете, без да счупи печатите. Кетол беше сигурен, че този барон държи на думата си — харесваше го и му вярваше, — но Пайроджил по природа си беше по-предпазлив.
Но писма?
— Значи няма да ни придружите до Ламът?
Освен извеждането на Морей от града и по-далече от предполагаемия убиец, завеждането на барон Мондегрийн в Ламът бе главната цел на тази експедиция. Останалото можеше да почака. Да, смяната на войските на Мондегрийн бе наложителна — бароните не обичаха войските им да се задържат много дълго извън собствените им земи, заради възможното им и нежелано привързване към неподходящи хора — но не беше толкова спешна…
— Смятам, че сте разбрали, че в този момент това е невъзможно. — Баронът поклати глава. — Според отец Кели едва ли ще преживея едно пътуване чак до Ламът, а пък и няма да преживея много повече, ако остана да си лежа тук. — Каза го все едно, че обсъждаха някаква дреболия. — Дългът ме принуждава, да. Но не може да принуди плътта да стане по-силна, отколкото е.
Защо тогава дамата трябваше да се влачи дотук и обратно? Кетол не разбра, но държането на барона, макар и необикновено дружелюбно, сякаш не подканяше към подобно фамилиарно любопитство.
Не беше взел кесията. Баронът я подбутна към него с треперещи пръсти.
— Ще очаквам да пазите съпругата ми и на връщане.
Пайроджил щеше да каже нещо в смисъл, че ще се постараят да го направят толкова добре, колкото и на идване, но в поведението на барона имаше нещо, което го затрудняваше да излъже, та дори и косвено.
Проклятие.
Нищо не му оставаше, освен да вдигне кесията. Надникна в нея — злато, не просто сребро — и я пъхна под куртката си. Баронът се усмихна.
Какво всъщност ставаше? Докато Кетол се мъчеше да измисли начин да зададе някак въпроса — проклятие, защо не бяха повикали Пайроджил? Него го биваше в тези работи — вратата се отвори и лейди Мондегрийн влезе с две димящи чаши на поднос. Постави го на нощната масичка, седна на леглото до мъжа си и му помогна да вдигне глава, за да може да отпие от чая.