— Продължавай — подкани го Пайроджил; знаеше какво ще каже.
— Харесва ми този барон — почна Кетол. — Не беше длъжен да се застъпва за нас заради снощното… притеснение и не беше длъжен да ни посипе главите със злато. Той моли само да направим каквото можем.
— Да. Каквото можем. Което намеква, че има някакво основание да се притеснява доколко са му верни поне част от хората му — каза Дърайн.
— Или има някаква представа колко сме добри в работата си. Оцеляването им бе достатъчно доказателство, че не само са късметлии, но и добри в работата си. Цураните бяха корави противници, поединично, както и колективно, и малко войници, било то редовни или наемници, бяха оцелели и след половината от битките, преживени от тях тримата.
Дърайн поклати глава.
— Не. Виждал ли си някога благородник, който да не ти каже с гордост, че неговите войници са най-добрите на света? Мисля, че това, което ни прави толкова привлекателни за този барон, е политическата ни необвързаност.
Пайроджил кимна.
— Май си прав. — Точно това си мислеше и той. Кетол се намръщи.
— Мисля, че можем да пазим и дамата.
— Да бе, можем и да…
— Шшт. — Пайроджил им махна за тишина. — Ако можете да млъкнете за малко и да ме оставите да помисля…
Ако баронът наистина беше толкова близо до смъртта, колкото твърдеше Кетол, то следващият по родословната линия за баронството определено нямаше да има нищо против, ако лейди Мондегрийн например си счупи врата при падане от кон, което щеше да остави въпроса за наследството открит.
Но това щеше да е логично само ако…
… ако тя вече беше бременна и ако детето беше на Мондегрийн.
А според думите на Кетол съпругът й изглеждаше съвсем негоден да свърши работата…
Което започваше да обяснява репутацията на дамата.
Тя не беше някоя незадоволена благородничка, готова да яхне всеки жребец. Беше се опитвала, може би дори с мълчаливото одобрение на съпруга си, да се сдобие с дете. Той се помъчи да си спомни всички мъже, с които я свързваха клюките. Дали всички те бяха, като Морей и Стивън Арджънт, тъмнокоси и със сиви очи като съпруга й? Може би си избираше любовниците по тяхната физическа прилика със съпруга си, надяваше се да зачене дете, което да прилича на него?
Интереси, заплетени в други интереси, до безкрай.
От гледна точка на барона и дамата му, връщането й у дома като че ли беше замислено само за да постави лейди Мондегрийн в съпружеското ложе, поне за един последен път, преди той да умре, за да стане детето неоспорим наследник, вместо баронството да бъде хвърлено в ожесточени спорове за наследство. Това беше най-нежеланото нещо навсякъде из Кралството, още повече тук, в Запада, където вече бяха започнали боричканията кой да смени Вандрос като граф на Ламът, след като той стане херцог, ако не се смятаха, разбира се, цураните, които изникваха къде ли не съвсем изневиделица, за да усложнят нещата още повече.
Всичко това бе логично, макар и непочтено, но на благородниците ако не друго, непочтеност не им липсваше.
По дяволите. Само преди няколко минути този барон бе успял да спечели Кетол, а последното, което им трябваше на тримата, бяха разногласия между самите тях.
Пайроджил кимна.
— Пазим и двамата. Но приоритетът е Морей, ясно? Бас слагам, че този меч го носи не само от суета и може да се окаже достатъчно глупав да го извади и да почне да го размахва, ако не сме до него. Тъй че гледаме до него да сме двама и един да е с дамата, който се падне най-близо, ако нещата се объркат. И ако трябва да се избира, спасяваме първо барона… Печелиш, че трябва да пазим и лейди Мондегрийн, Кетол, но Дърайн печели, че трябва да си вземем заплатата и да се измъкнем от Ламът колкото може по-скоро. Никакво чакане за това топене повече — оставяме ги в замъка на графа в Ламът и тръгваме за Илит. Съгласни ли сме?
Кетол кимна. Дърайн се поколеба за миг, после кимна и той.
План, с който можеше да се примирят. Да, гарнизонната служба беше благодарна работа, но забъркването в местната политика — не, а сега тримата май бяха затънали до гуша в местната политика. Освен това златото от Мондегрийн щеше предостатъчно да компенсира още няколкото медника, които щяха да спечелят в мръзнене по бойниците на Ламът в следващата буря. Най-тежките зимни виелици най-вероятно бяха свършили и щяха да могат да поемат на юг, и да се порадват на оживлението, което носеше пролетта.
Кетол поклати глава.
— Казвам ви, идва буря.
— Кога?
— Не днес и не утре, но скоро. Твърде скоро.
Пайроджил сви устни. С малко късмет щяха да се махнат от Ламът с паричките си… но имаше чувството, че този път късметът няма да е с тях.